— Веднага! — съгласи се Атъф. — Аз също съм суеверен, затова те разбирам.
Когато всички излязоха от кухнята, Нарин отново насочи вниманието си към морковите. Беше лесно да нарежеш краставици по дължина, но се дразнеше, че Дениз бе настояла за морковите. Беше абсурдно да пиеш алкохол с галони и да ядеш моркови с него, защото било здравословно. Кой би ял моркови, когато има толкова мезета, чипс, различни видове сирена и цял куп хапки?
— Къде са пепелниците?
Нарин едва не си поряза пръста при внезапното влизане на Фърат.
— Ей там, отвори чекмеджето, там!
Фърат отвори чекмеджето, което Нарин беше посочила и като извади един пепелник, попита:
— Още ли си сърдита?
— Не, не съм. Ако искаш занеси всичките пепелници в дневната. Ще има нужда от тях — каза Нарин.
— Този тип не е ли доста млад за теб?
— Кой тип?
— Онзи, с което се появи във вестника.
— Ти с колко години си по-голям от Ърмак?
— Седем години.
— Нямам други въпроси!
— Не е същото, той е още момче. Не виждаш ли как се държи? Нещо като умствено недоразвит!
— Ърмак също не е Айнщайн! — сопна се Нарин. — И ти казвам за последен път, между мен и Атъф няма нищо.
— Разказвай тия на старата ми шапка!
— Стига си ял морковите, от два часа ми се разказа играта да ги режа.
— Дай, аз ще го направя — каза Фърат. Лицето му беше начумерено, когато се наведе и взе ножа от ръката й.
— Благодаря ти. Ще отида поне да подредя хапките. На Дениз не й пука за тази страна на нещата. Кани хора, раздава заповеди и после чака някой да свърши всичко. И този някой обикновено съм аз. Не обръщай внимание че се оплаквам, всъщност обичам да съм полезна…
Разбра, че Фърат няма намерение да говори, млъкна и двамата работиха мълчаливо. Нарин се чудеше защо не е в настроение, но не го попита. Опита се да се развлича като подреди хапките със сьомга до тези със скариди, тези със скариди до другите с аншоа, тези с аншоа до предишните с рокфор, а червените — не знаеше с какво са — до онези с Рокфор. Подреждаше последната редица, когато Атъф подаде ръка покрай вратата на кухнята, показа синя бутилка и извика:
— Не можах да намеря Йегер, скъпа, затова купих нещо, което се казва Афтършок.
— Добре, остави го на масата — каза Нарин.
— Скъпа, а? — тонът на Фърат беше саркастичен.
— Той така си говори. Не е специално към мен.
— Сигурен съм.
— Ще ги занеса в дневната. Морковите поверявам на теб — каза Нарин и докато излизаше от кухнята й се стори, че чува Фърат да мърмори нещо през зъби. Не беше съвсем сигурен, но като че каза „Мамка му!“
В по-късните часове на нощта и Нарин разбра, че Атъф не беше казал „скъпа“ случайно. Където и да отидеше тя, той вървеше след нея и по най-дребни поводи докосваше било ръката, било кракът й или се приближаваше до ухото й, за да каже нещо. Забелязваше, че Фърат ги наблюдава и става все по-навъсен. По някое време Дениз дойде при нея и попита:
— Какво има, какво става с Атъф?
— Нищо не става. Не престава да ми досажда.
— Харесваш ли го?
— Майтапиш ли се!
— Не изглежда така.
— Какво да направя? Да го напляскам ли?
— Хайде! Забавлявай се, разбира се. Между другото, Фърат и Ърмак се скараха преди малко.
— Защо?
— Фърат заминава за Яслъхан утре сутринта. Баща му имал някакъв парцел земя, която щял да продава.
— И?
— Сестричката ми се цупи, че не й е казал по-рано.
— Значи затова е навъсен като облак — измърмори Нарин. Беше разочарована. Бе свързвала лошото му настроение с присъствието на Атъф и тайничко бе щастлива.
— Вероятно — каза Дениз и тръгна към двамата мъже, които стояха в ъгъла на дневната. Нарин знаеше, че от известно време си пада по по-високия. Ърмак отиде при сестра си и остави Фърат сам на дивана до масата. Нарин седна до него.
— Разбрах, че ще ходиш в Яслъхан.
— Кой ти каза? — Фърат беше нервен.
— Дениз ми каза.
— Колко бързо се разпространяват тук новините.
— Защо си сърдит? Исках да те помоля за нещо.
— Какво?
— Щях да те питам дали можеш да се отбиеш към нашата улица, когато се върнеш в Яслъхан? Не знам дали са още там, може да са се преместили. Би ли поразпитал?