— Защо не отидеш да провериш?
— Не искам да се свързвам с тях или нещо от сорта, просто искам да знам. Би ли го направил?
— Не знам. Ако ми остане време, ще отида.
— Ако ти остане време ли? Говорим за една шепа град. Няма да ти отнеме дори половин час, за да идеш до там и да провериш. Не те моля за нещо трудно.
— Добре, ще отида да погледна, не се тревожи — каза Фърат, изправи се раздразнено от дивана и тръгна към Ърмак. Нарин наблюдава без да откъсва очи как двамата се прегръщат. В продължение на минути стояха притиснати един до друг. Влюбената двойка се беше сдобрила.
— Нищо ли не пиеш? — Атъф неочаквано се беше появил до нея. Нарин се откъсна от мислите си, върна се в настоящия момент, усмихна се сладко и отговори:
— Ако ми донесеш нещо, ще пия.
Тази нощ имаше нужда някой да я поглези.
— Какво искаш?
— Водка с Ред Бул и малко ябълков сок. Но сложи повечко водка!
— Какво се опитваш да забравиш?
— Не се опитвам да забравя, опитвам се да си спомня.
Яслъхан, 1991 г.
В онази година, вечерта на дванадесети юли, в седем и десет на вратата се почука и когато Нарин видя, че никой, освен нея не се размърдва, стана неохотно и излезе от стаята. Щом майка й и Шадийе седнеха пред телевизора, никой не можеше да ги помръдне от местата им. Стояха приковани на тях като омагьосани.
— Търся Мехмет — каза Фърат с усмивка.
Нарин беше толкова изненадана, че отвори едновременно устата и очите си. Беше живяла цели седем месеца, мечтаейки за мига, в който отново щеше да го види. Беше написала стотици различни сценарии, свързани с това, но в никой от тях Фърат не тропаше на вратата на къщата им. В някои той се появяваше неочаквано пред нея на улицата, в други я чакаше пред училището. Срещаха се в бакалница, в микробуса, на пазара. Всъщност веднъж дори си беше представила, че се срещат в офиса на Неджати, но нито веднъж не й хрумна, че ще го завари да стои така на вратата. Стоеше срещу нея, облечен в поло със същия кафяв цвят като очите му, беше наклонил леко главата си надясно и на устата му имаше едва доловима усмивка.
— Мехмет не е ли тук?
— Брат ми е в кафенето — успя да каже Нарин, когато гласът й се върна.
— Къде са другите? — прошепна Фърат.
— Вътре, гледат телевизия.
— Хайде, ела да се поразходим малко.
— Не, не мога да излизам по това време — каза Нарин, а същевременно бе готова да върви до края на света с него.
— Какво му е на времето? Още е светло.
— Хората от махалата ще ни видят и ще кажат на майка ми.
— Е, кога ще те видя тогава?
— Не знам.
— Ела утре у нас. В къщата няма никой.
— През деня ходя на работа — каза Нарин. Беше започнала работа във фризьорския салон за лятото.
— Ела, когато свършиш работа.
— Излизам в пет. Как да дойда след това? Мама ще ме убие, ако закъснея.
— Кажи да те пуснат от работа, кажи че ще ходиш на лекар, направи нещо. Червената къща срещу старата фабрика. Номер 11. Знаеш ли къде е?
— Знам, но не мога да дойда… — на Нарин й се доплака. Едва ли имаше нещо, което да иска повече от това да се срещнат, но не знаеше как да го направи.
— Там съм в два и половина следобед. Ако дойдеш, дойдеш. Ако не — ти си знаеш! — сопна се Фърат и си замина.
Нарин гледаше след него. Трябва ли да изтича след него? Какво щеше да прави сега?
— Кой беше? — гласът на майка й дойде точно зад гърба й.
— Някакъв приятел на брат ми го търси.
— Вече си е тръгнал, ти защо стоиш на вратата? Затвори и влизай.
Нарин направи каквото каза майка й. Щеше да намери някакъв начин да отиде утре. Изобщо не я засягаше дали фризьорът ще я уволни ако поиска, дали брат й ще я пребие до смърт или майка й ще я изхвърли от къщи. Завиваше й се свят при мисълта, че Фърат щеше да я чака. Двамата щяха да са сами заедно в една къща. Дали сърцето й ще издържи на вълнението? Щом е в такова състояние само като си мисли за това, няма ли да припадне, когато той застане пред нея? Не, не можеше да отиде за нищо на света. Ами ако Фърат се разсърди и се откаже от нея? Цяла вечер седя до майка си и Шадийе и заедно с тях гледа втренчено в телевизора. Докато стоеше с поглед, вперен в екрана, без да знае какво гледа, прехвърляше две възможности в ума си. Щеше да отиде или нямаше да отиде, нямаше друг вариант, но тя продължаваше да мисли и да мисли.