Сутринта отиде на работа по-рано от обикновено, защото не бе успяла да овладее вълнението си нито в леглото, нито вкъщи. Пресече улиците с бързи стъпки — на моменти вървеше, на моменти тичаше, и когато стигна до салона, завари шефа си седнал зад касата да води сметките с боядисаните си пръсти. От вида на тези пръсти й призляваше.
— Подрани — каза шефът.
— Исках да попитам дали може днес да си тръгна по-рано. От известно време ме боли коремът, ще ходим на лекар да ме види.
Думите излизаха сами от устата й. За болките в стомаха знаеше от Юмюхан. Получаваше ги от време на време, те изтощаваха жената и я изпращаха в леглото. В онези дни съжаляваше Юмюхан. Онези дни не бяха дните, когато Юмюхан избяга с баща и. За миг й мина през ума, че очите на Фърат имат същия цвят като очите на Юмюхан — меко кафяви, с жълтеникави искрици или както майка й казваше: „неверни кафяви очи“.
Шефът й я огледа набързо от глава до пети и размисли. Знаеше, че Нарин е работлива и честна. Всъщност, тя беше най-добрият работник, който някога бе имал в магазина. Никога не я домързяваше, не кръшкаше от работа и не бързаше да си тръгне колкото може по-рано. Отгоре на всичко не лъжеше и не мамеше. Когато струпа всички тези неща едно върху друго и ги събра, човекът реши да повярва на момичето:
— Кога ще тръгнеш?
— В три.
— Добре, върви тогава.
В този ден Нарин работи със сърце и душа. Приготви спретнато всички съдчета с боя, четките, кутийките и шипките за коса, избърса легените и столовете и почисти инструментите за маникюр. Не го направи, за да се докара на шефа си, правеше го защото не я свърташе на едно място. Тичаше насам-натам, за да не спре сърцето й от вълнение и се опитваше да се съсредоточи върху работата си. Не можеше да разбере какво иска — дали минутите да минават бързо или дали да спрат завинаги на място. В един миг сякаш нямаше търпение, в другия — можеше да умре от страх. Какво щяха да правят? Какво щяха да правят двамата сами в онази къща? Знаеше, че някои момичета от махалата на нейната възраст излизаха с момчета и им позволяваха да им опипват гърдите. Разказваха си една на друга, кикотейки се по ъглите. Всъщност, преди няколко месеца едно от онези момичета беше донесло списание, в което имаше снимки на чисто голи мъже и жени, които правеха секс, и това списание беше минало от ръка на ръка сред младите хора в квартала, докато стана на парцал и изостри желанията най-вече на момчетата. Говореха, че момичето открило списанието в куфарчето на камерата, която един роднина от Германия беше донесъл. След появата на това списание, модата да ти опипат гърдите се разрази неистово сред момичетата, но още никой не беше опипвал гърдите на Нарин. Нямаше нито едно момче в квартала, от което тя би искала да бъде целувана или мачкана. Когато видя снимките, не можа да ги разглежда като останалите, защото стомахът й се обръщаше. Огромните полови органи изглеждаха грозни и страшни в нейните очи. Все пак не можеше да спре чувството на любопитство, което се надигаше в нея. Щеше да дойде ден и тя щеше да се омъжи и щеше да прави нещата, които правеха жените на тези снимки. Когато гледаше жените и мъжете наоколо, не можеше да си представи, че някой от тях прави секс. Не беше възможно майка й да затваря очи и да отваря уста като онези жени. Не можеше да си представи баща си и Юмюхан, и колкото повече не можеше да си го представи, толкова повече растеше любопитството й.
Беше облякла синьо-бялата раирана рокля на дъщерята на Неджати, която вече не можеше да я носи, понеже беше напълняла, а в нея Нарин се чувстваше красива. Цял ден изправяше дългата си руса коса в огледалото и разглеждаше издутините, които се виждаха под роклята. Започваше да си връща самочувствието. Ако Фърат поиска да погали гърдите й, щеше да му позволи.
Тръгна си от работа точно в три. Старата фабрика беше в западната част на града и там живееха повечето богати хора. Освен няколко новопостроени кооперации, като цяло имаше стари, двуетажни къщи, повечето от тях с градини отпреди и отзад. Червената тухлена къща се намираше точно срещу фабриката и Нарин беше минавала покрай нея много пъти, без да знае чия е и беше гледала с възхищение пролетните клони, които висяха през оградата на двора. Приличаше на къщичката от меденки, която беше видяла много отдавна в книжката с приказки на една своя приятелка. С детския си ум бе така запленена от тази приказна къща, че дори години по-късно не можеше да я избие от ума си. Бутна и отвори портата, премина пътеката, покрита с малки, кръгли камъчета и почука на дървената входна врата, украсена с геометрични фигури от ковано желязо. Не приличаше на къщата, в която те живееха, Нарин не беше и помислила, че ще прилича. Когато я видя, Фърат изглеждаше наистина изненадан.