— Мислех, че няма да дойдеш — каза с усмивка. Беше широка, почти безкрайна усмивка, която се разнасяше на вълни от устните на Фърат до очите му, а от там сякаш потъваше в косата му. Нарин не можеше да повярва, че някой, който може да се усмихва така хубаво, чака нея. Последва Фърат с плахи стъпки. Помещението, в което влязоха, беше голямо фоайе с два дивана, обърнати един срещу друг и пиано до стената. Измежду многото врати, които имаше във фоайето, минаха през една двойна и влязоха в дневната. Нарин никога преди не бе виждала такава хармония между трите килима от Яджъбедир, креслата и завесите в просторната дневна, доминирана от тъмносиньото и червеното. В нейния дом никоя мебел не се поставяше на такова място, че да изглежда красиво. Всяка вещ имаше предназначение. Пердетата се окачваха, за да не се вижда отвън, килимите се постилаха, за да не им е студено на краката и да могат да сядат на пода; лампата даваше светлина, в чиниите се ядеше храна. Очевидно обзавеждането, което струваше много, успоредно с основната си роля имаше и друга, като това да доставя радост на окото. Нейните вещи изобщо не се интересуваха от този аспект на употреба.
В дома на Фърат Нарин беше най-много удивена от големината на масата за хранене и дванайсетте стола, подредени около нея. Намираше това за по-интересно от радиаторите. Защо ли си бяха купили такава огромна маса? Фърат очевидно нямаше много братя и сестри. Това бяха нещата, които видя през първите секунди от влизането си в дневната. Тъй като не искаше да зяпа и да изпадне в ролята на глупак, се намести до Фърат на големия резбован диван и наведе глава.
— Къде са родителите ти?
— Те са на вилата — отговори Фърат.
На петнайсет километра от Яслъхан, в западна посока, започваха редици от вилни градчета и се простираха по протежението на брега едно до друго. Между тях имаше селца и малки махалички, които през зимата опустяваха. Повечето от богаташите в Яслъхан прекарваха там летните месеци, а хората без пари се задоволяваха с еднодневни излети до плажа.
— Колко братя и сестри имаш? — попита Нарин.
— Николко. Единствено дете съм — каза Фърат.
Нарин замислено погледна голямата маса.
— Съжаляваш ли, че дойде тук?
— Защо?
— Седиш като наказана.
— Не съм притеснена.
Разбира се, че беше. Смущаваше се от огромната маса и столовете, подредени около нея, дори от килимите на пода. Всички те ги гледаха с голямо внимание, наблюдаваха и двамата.
— В началото изглеждаше, че няма да дойдеш.
— Нямаше да дойда.
— Добре, защо дойде?
— Дойдох, за да не се разсърдиш — каза Нарин. Този път каза истината, поне донякъде. Разбира се, довело я беше и любопитството, но не го спомена.
— Страхувах се, че ако не дойда, няма да ми проговориш отново.
Фърат докосна леко косата на Нарин, приближи се и сложи ръка през рамото й.
— Разбира се, че нямаше да ти говоря. Щях да си кажа, значи тя не иска да ме вижда.
Нарин не отговори.
— Каза ли на някого, че идваш тук?
— Не.
— Браво, не казвай на никого.
— Няма.
— И на никого не казвай какво правим тук — каза, след което придърпа Нарин към себе си и я целуна.
Нарин беше сигурна, че в този миг ще припадне, но не стана така. Фърат я целуна продължително и няколко пъти прошепна в ухото й:
— Красива си. Никога през живота си не съм виждала по-красиво момиче от тебе.
Нарин повярва на всяка негова дума. Беше красива, много красива и Фърат не беше виждал по-голяма красавица от нея. Това на мига стана истина за Нарин. Беше изумена, че до този ден не бе осъзнала колко е красива. Не беше чула нито една приятна дума от майка си, баща си, брат си или сестра си по този въпрос. Дъщерята на Черната Хатидже, чиято грозота бе легендарна, приписваше на любезността всичко, което Юмюхан и другите съседки казваха понякога за красотата й, никога не го беше премала на сериозно. Думите на Фърат бяха като думи на Господ. Щом той казва, че е красива, значи е красива.
Тази мисъл я издигна на седмото небе. Вдигна се бавно от мястото си и върна с радост целувката на Фърат. Не каза и дума, когато синьо-бялата рокля падна от нея, нито когато Фърат й се нахвърли. Един глас в нея й казваше, че трябва да го спре, но тя не искаше да го спира. За първи път почувства себе си като някой много значим. За първи път бе прегръщана и галена от сърце. С чувството на благодарност, което това щастие събуждаше в нея, беше готова да направи всичко, Фърат я съблече, съблече и себе си. В очите на Нарин видът им не изглеждаше толкова грозен колкото във фотографиите.