— Разтвори си краката — каза Фърат задъхано. Тогава за миг Нарин изпита съмнение.
— Разтвори ги. Не се бой, само ще погледна.
Тези думи изплашиха Нарин. Какво щеше да гледа? Защо щеше да гледа? Трябва да е нещо срамно. Това й се стори по-срамно от всичко, което бяха правили до този момент, но легна по гръб и мълчаливо разтвори крака.
Фърат хвана коленете й и спря очи на онова място; гърдите му се издуваха и свиваха бързо.
— Ще те целуна там, може ли?
— Добре — каза Нарин и затвори очи. Фърат сложи главата си между краката й.
— Безсрамници! Какво правите тук?
Пронизителният глас на жената накара Фърат да отскочи от единия край на дивана до другия. Опита се да нахлузи панталона, който преди малко беше свалил, и същевременно се мъчеше уплашено да се защити от огромната връзка ключове, които русата жена се канеше да хвърли към него.
— Опитваш се да ни посрамиш пред целия свят ли? Омръзна ми да вървя след тебе всеки ден. Върви си в Анкара и прави каквито искаш глупости; не ти ли казах тук да се държиш прилично?
— Мамо…
— Не ми казвай „мамо“! Не съм майка на такъв неморален човек като теб! До гуша ми дойде. Не те е срам да пълниш къщата ми с тези уличници, а? Само я погледни!
Нарин се опитваше с разтреперани ръце да прикрие срамните си части от отвратения поглед на жената, но се страхуваше да вземе роклята и бельото си, които бяха захвърлени насред стаята. Ако Бог бе поискал да вземе живота й в този момент, нямаше да каже нито дума, дори щеше да е щастлива. Когато жената остави Фърат и се насочи към нея, тя съвсем се сви на дивана.
— Не те ли е срам да лягаш със синовете на хората, малка кучко! Ставай веднага! Вдигни си лайняния задник от дивана ми.
Жената сякаш беше полудяла и Фърат не казваше нищо, за да я успокои. Нарин се подчини на жената и стана от дивана. Докато отиваше да си вдигне дрехите от пода, жената я гледаше с явна погнуса и това увеличи срама й стократно. Жената бе скръстила ръце и мърмореше, вперила очи в Нарин:
— Нямат срам такива! Вижте я, провинциалната красавица! Родителите й не са я научили на нищо, родили са я и са я пуснали на улицата. Парцал!
Нарин не знаеше на коя страна да се обърне докато обуваше гащите и закопчаваше сутиена си под бдителния поглед на жената. Това бяха най-лошите минути в живота й и те никога нямаше да свършат. В мига щом облече роклята си и се опита да избяга с пълна сила, жената я хвана за косата.
— Ако те видя тук още веднъж, ще извикам полицията да те затворят за проституция, няма да излезеш от затвора с години. Ще кажа, че си ми обрала къщата, всичко ще кажа. Разбра ли ме?
Нарин кимна. Жената обърна поглед към сина си.
— А ти повече няма да водиш курви в къщата ми. Забрави ли какво изстрадахме миналата година заради теб? Забрави ли, на теб ти говоря? Не помниш ли колко си изпатихме, заради онази уличница, която остави бременна?
Фърат кимна.
— Щом не си забравил, тогава какво е това? — жената сочеше Нарин, чиято коса стискаше здраво.
Фърат гледаше надолу с лице на червени петна.
Без да пуска косата на Нарин, жената каза:
— Защо плачеш сега? Защото те хванах? Ако ще плачеш, тогава плачи заради това, че си дошла тук! Хайде, моят син е неморален, ама ти си момиче!
Нарин беше почти в конвулсии от плач. Едва успя да каже:
— Моля ви, пуснете ме да си вървя.
Жената се бе вкопчила в косата й с цялата си сила и тъкмо почваше да казва: „Ако те видя пак в къщата си…“, но не можа да продължи, защото Нарин освободи косата си от ръката й, сви се на земята и повърна върху синьо-червения килим от Яджъбедир.
Четиринадесета глава
Самотата не е да си сам, тя е да се опитваш да избягаш от това, че си сам. Колкото повече се стремиш да го направиш, толкова по-жалко става положението ти. Удължаването на нощта, запалването на последната цигара, изпиването на още едно питие, влаченето на краката, от сто кладенци вода да докараш… Всичко това не води до нищо повече от отлагане на срещата ти с изолацията, която те очаква скрита зад вратата, и увеличава отчаянието ти. Когато си приел състоянието си със спокойствие и спреш да се бориш с нея, тогава изведнъж спираш да си толкова самотен. Не е нужно да знаеш кой знае колко по този въпрос. В самотата няма „случайно почукване на вратата“ и самотникът не е естествено отклонение към ничий живот — за да се види с някого, той винаги си уговаря срещата по задължение. Той не допълва живота на някого и в замяна никой не допълва неговия. Някои хора са самотни, защото избират да са такива, а други — защото никой не ги избира. Самотният човек е просто аксесоар. Декоративна катарама, елегантна огърлица, грозен колан или чифт красиви обеци… Толкова. Дори и отсъствието им да е печално, от това никой не умира.