Нарин не се оплакваше, че е самотна. Това че се прибираше сама, че си намираше нещата точно където ги е оставила, че не даваше обяснения на никого или че понякога си говореше сама, не я разстройваше. Имаше един-единствен момент, който не обичаше. При какъвто и да било случай не обичаше да върви към колата си сама, за да се върне в къщи в края на деня. От работа, от вечеря или от парти… Нямаше значение откъде излиза. Всеки път разстоянието до колата я нараняваше; минутите, които прекарваше сред тълпата, я спъваха. В такъв момент беше странно усещането, че е изоставена, а не че е самотна. „Кой ме изостави? Мама? Татко? Брат ми и сестра ми? Бог?“
Тази вечер, когато си тръгна от партито на Ърмак и се прибра, беше станало три и половина. Домът й не беше дом, в който се живее. Беше апартамент в Катабаш с изглед към морето, с две стаи и дневна, в която всяка вещ си оставаше там, където е поставена, а фурната работеше толкова рядко, колкото да забрави как се работи с нея. Беше място с пестеливо обзавеждане и създаваше усещането, че собственичката в рамките на половин ден се е нанесла и ще си замине, че не живее там, а че по-скоро е приседнала за малко в някой ъгъл. Набързо изчисти грима си, сложи сивата памучна пижама и се строполи в леглото. Искаше да се смеси с милионите спящи хора, но звънът на телефона не й позволи. Дълбоко в себе си помисли, че се обажда Атъф. В края на краищата за новото поколение не съществуваше вежливото правило „не звъни по всяко време“. С досада стана от леглото, в което току-що беше легнала. Беше решена да скастри Атъф. Изненада се, когато видя, че я търси Фърат.
— Ало?
— Спеше ли? — попита Фърат.
— Точно си бях легнала…
— Идвам при тебе.
— Какво?
— Току-що оставих Ърмак в апартамента й и идвам. Важно е.
— О, моля те, не бъди глупав. Какво може да е толкова важно, че по това време да идваш вкъщи? Да не си пиян?
— Кажи ми адреса.
— За нищо на света.
— Кълна се, важно е. Когато чуеш, ще разбереш, че съм прав. Виж, чуй ме, Нарин, трябва да дойда, разбираш ли? Какво, да не си мислиш, че съм извратеняк? Че ще дойда и ще те изнасиля?
— Не, но…
— В такъв случай кажи ми адреса си.
— Добре — отговори Нарин и неохотно му даде адреса.
Преди да минат и десет минути Фърат потроша на вратата. Не изглеждаше добре и Нарин се молеше да не е пиян. Не беше обърнала внимание колко беше изпил на партито.
— Съжалявам, че дойдох така, но бях длъжен да го направя. Може би отдавна трябваше да го направя, но не смятах, че е мое задължение. — Фърат бе започнал да говори веднага щом влезе вътре. Нарин виждаше, че е много разстроен.
— Трудно ми е да го кажа, но се чудя какво да направя още от деня, в който се видяхме — каза Фърат и покри лицето си с длани.
Нарин прекъсна рязко думите му и извика:
— Чакай малко! Няма да кажеш нещо глупаво, нали? Искам да кажа, Ърмак ми е приятелка и ако смяташ да кажеш нещо, което ще я нарани, искам да си вървиш, преди да си го казал.
Фърат погледна за кратко с празен поглед Нарин, после разпери ръце, въздъхна дълбоко и каза:
— Оффф! Не се тревожи, не съм дошъл да ти кажа, че те обичам или нещо подобно.
Нарин се изчерви. Защо не си държа устата затворена и да се примири да слуша? Беше се оказала в положението на момичетата, които си мислят, че всички ги заглеждат.
— Защо дойде тогава?
— Нарин, наистина съжалявам, но…
— Да?
— Виж, много е трудно да го кажа, но майка ти, брат ти и сестра ти не са живи. Много съжалявам. Наистина толкова съжалявам.
Земята и небето си смениха местата, но Нарин остана права. Без да си поема дъх, впери поглед в черните обувки на Фърат. Изглеждаха чисто нови.
— Починали са отдавна. Преди дванайсет или тринайсет години — каза Фърат с все по-отпадащ глас. — Аз научих доста по-късно… Години по-късно… Доколкото знам, отровили са се от печката… Тримата умрели едновременно… Ти си мислеше, че още живеят в Яслъхан и аз се опитвах да ти кажа истината, но просто не можах.