Нарин бавно протегна ръка и се хвана за рамото на Фърат. Очите й продължаваха да гледат обувките му.
— Искаш ли да седнеш? — попита Фърат. Като не последва отговор, сложи ръка на рамото на Нарин и я поведе към дневната, където и помогна да седне на дивана.
— Добре ли си, Нарин? Погледни ме, моля те. Хайде, погледни ме в лицето.
Нарин вдигна очи и ги впери в неговите.
— Но ти веднъж ме беше попитал за Мехмет… Една нощ в бара каза: „Как е Мехмет…“
— Да — отговори Фърат.
— Добре, защо попита, щом си знаел, че са мъртви?
— Ти изглежда не знаеше какво е станало с тях и аз исках да съм сигурен, но когато бях сигурен, не знаех какво трябва да направя.
Вратът на Нарин увисна по собствена воля, а главата й почти докосна рамото.
— Има ли нещо, което би искала да направя за теб? — попита Фърат като погали косата на момичето.
— Не!
— Искаш ли успокоително? Да отида и да купя?
— Не!
Известно време каквото и да я попиташе Фърат, каквото и да кажеше, тя отговаряше по същия начин, защото не разбираше какво я пита, в ушите си чуваше само една песен, която майка и понякога тананикаше:
Красивият, за разлика от лицето, глас на Черната Хатидже се беше върнал след толкова години и бе стигнал до ушите на Нарин.
Кой знае защо не си спомняше как майка й пее песента, а себе си как я слуша. Беше на пет или шест години, беше клекнала пред портата в този летен ден, и гласа на Хатидже, който идваше от двора, погали ушите й. Гледаше краката си, обути в бели джапанки, покрити с прах от улицата и рисуваше линии по мършавите си крачка с тънка клечка, която бе намерила. Беше трудно да повярва, че гласът, който идваше отвътре не принадлежи на някой ангел с бяла кожа, а на жената със синкави устни и коса като слама.
— Знаеш ли, майка ми имаше красив глас — каза на Фърат. — Беше грозна, но гласът й беше красив.
Когато видя разтревоженото лице на Фърат, сякаш се събуди от сън и каза:
— Няма нужда да се притесняваш, добре съм. Не се изненадах много. Понякога ми идваха на ум такива неща. Казвах си, че ако нещо се случи с тях, аз няма да узная. Но като го чух така изведнъж… Все пак може да разтърси човек…
— Тази вечер, като дойде при мен и поиска да разбера как са, не можах да измисля какво да направя. Какво щях да ти кажа? Да застана пред теб и да ти кажа, че са добре? Да ти кажа цял куп лъжи? Реших, че е най-добре да ти съобщя истината. Не знам дали постъпих правилно, но…
Нарин не знаеше колко дълго седя на дивана. Възможно е да беше половин час, един час, два часа. Степените в промяната на времето винаги изненадват човека, непостоянството му се проявява в промяна през всеки един миг. Понякога се сгъстява като клей, а понякога се разрежда като пара. Може да стане леко като перце, или тежко като камък. Можеше да застине неподвижно като езеро, или да избухне като газ гризу. Даже ако поискаше, можеше съвсем да спре.
— Ако искаш мога да остана с теб до сутринта.
— Не, няма нужда, върви си.
— Сега ли?
— Да, така или иначе скоро ще съмне. Искам да кажа… Знаеш, ние не бяхме съвсем като семейство. Не бяхме привързани един към друг. Да кажа, че не се обичахме изглежда странно, но е така. Затова няма нужда да се тревожиш за мене. Ще го преодолея.
— Искаш да кажеш, че не изпитваш тъга?
— Не знам… В момента не мога да разбера какво чувствам. Като странен сън е…
— Добре, тогава ще вървя. Ако ти трябва нещо или, не знам, ако искаш да поговориш с някого, обади ми се.
— Добре — каза Нарин и стана да го изпрати. Вървяха към вратата и стъпките им отекваха по дървения под на тъмния хол. Когато Фърат отвори входната врата, на Нарин й се стори, че вътре влязоха черни сенки и отстъпи няколко крачки назад. Сенките се спуснаха и започнаха да я задушават. Дърпаха надолу цялото й тяло, увисваха на вътрешните й органи и се люлееха на тях. В тъмното видя очите на майка си. Бяха живи като пенещо се кафе.