Един вик се откъсна от устните й и тя изкрещя:
— Не си отивай, за бога, не си отивай.
Фърат я прегърна и сълзите потекоха от очите на Нарин. Видя Мехмет, който куцаше с патерицата си, Шадийе, която решеше косата си пред огледалото, Реджеп, който биеше Хатидже, Хатидже, която тичаше към болницата, пищеше за Мехмет и викаше с цяло гърло: „Оскърбих бог!“, Нарин тичаше след майка си, Реджеп пушеше цигара пред портата, Шадийе вдигаше уплашено ръката си към устата, Мехмет бягаше по игрището, Нарин носеше синьо-бялата рокля…
Докато стоеше вкопчена във Фърат и плачеше, лица и спомени преминаваха отдясно и отляво, отгоре и отдолу и удряха ръцете, краката и тялото й като твърдо люспести влечуги. Зад всяко лице се появяваше друго лице, а зад всеки ден, друг ден. Ако Фърат не я беше завел в банята, за да измие ръцете и лицето й, нямаше да се успокои. Студената вода се плисна в лицето й, помогна й да дойде на себе си и да осъзнае, че това бе само плод на въображението, но не можа да спре плача й.
Фърат я сложи да легне в леглото, седна до нея и попита:
— Искаш ли да повикам Дениз?
— Не, моля те, не викай никого.
— Ако се притесняваш за това, че ще ме види тук, ще си тръгна. Можеш да кажеш, че си го научила от някой друг.
— Не.
— Но ако поговориш с нея може да се почувстваш по-добре. Мен не ме бива много да утешавам хората.
— Моля те, не я викай, става ли? — каза Нарин и издърпа юргана до врата си.
— Добре.
— И няма нужда да ме утешаваш. В момента не искам да говоря с никого. Искам просто някой да помълчи с мен.
Нарин заспа в стаята си, Фърат легна на дивана в дневната и затвори очи. Нощта, започнала като весел рожден ден, свършваше в дневната на дом, в който влизаше за първи път. Добрите и лоши изненади се спотайваха навсякъде.
Когато отвори очи от докосването на една ръка до рамото му, слънцето се бе вдигнало доста високо в небето, а на светло дневната изглеждаше още по-празна. Нарин стоеше над него и сините й очи го гледаха.
— Добър ден — каза Фърат и седна на дивана.
— Добър ден. Искам да те попитам нещо.
— Питай!
— Може ли днес да дойда с тебе в Яслъхан?
Седмици наред, всяка нощ Нарин се събуждаше от кошмари. Винаги сънуваше един и същи сън. Майката на Фърат стискаше косата й, пищеше с цяло гърло, влачеше я чисто гола по улиците и я показваше на всички. Бедното момиче се събуждаше цялото в пот, подскачаше в леглото и пищеше. И разбира се, майка й, брат й и сестра й също се събуждаха от този писък. Когато едно и също нещо продължи да се случва почти всяка нощ, Мехмет си взе завивките и отиде да спи на пейката в двора, а Хатидже започна да се страхува, че някой е направил магия на дъщеря й. Ако бяха само кошмарите, нямаше изобщо да им обърне внимание, но напоследък Нарин започна да линее; не ядеше, не пиеше, не се смееше, не говореше. Не знаеше, че дъщеря й се събужда всяка сутрин с надеждата да види Фърат и си ляга вечер разочарована, търсеше и намираше други обяснения за потиснатостта й.
Очите на Нарин постоянно търсеха Фърат. Надяваше се да се появи зад някой ъгъл, да се покаже на вратата на фризьорския салон, където тя работеше или да почука на вратата. През онези дни тя научи, че да си влюбен е като да си погълнал пираня. Острите й зъби правеха стомаха й на кайма, но това не им стигаше и те се нахвърляха върху цялото й тяло. Искаше й се да вика и плаче от болката, която изпитва, но държеше сешоара, метеше коси, миеше двора или почистваше масата. Бе обзета от дълбока мъка, която никога преди не бе изпитвала, и от нея оставаше без дъх. Не беше като да си ял бой, не беше като брат ти да лежи в болницата и не беше като баща ти да избяга с някоя жена. Беше далеч по-лошо от всичко това. Беше по-лошо дори от всичките тези неща взети заедно. Беше и много млада, не знаеше, че времето лекува и се страхуваше, че тази болка ще продължи през целия й живот. На няколко пъти събра кураж и с риск да умре от вълнение, мина пред къщата на Фърат. Знаеше, че са в лятната си къща, но все пак спуснатите завеси караха очите й да се пълнят със сълзи. Вилите бяха съвсем наблизо и ако Фърат искаше, можеше да дойде и да я види. Значи не иска да го направи. Може би мислеше за Нарин по същия начин като майка си. Съсипваше се от тези мисли и не можеше да намери начин да облекчи болката си. Жизнените й функции бяха стигнали дъното и всеки ден, в който Фърат не идваше, се отваряше нова рана в сърцето й. Краят на лятната ваканция започна да се вижда, наближи времето университетите да отворят, тя стана неузнаваемо бледа и тънка като вейка. Надеждата й чезнеше, и тя чезнеше заедно с нея, а кръвта бликаше от всички рани. Фърат скоро щеше да се върне в Анкара и после всичко щеше да свърши. Щеше да си намери други момичета, щеше да забрави Нарин. Страхът стана причина да се чувства напълно отчаяна и изостри писъците, които надаваше в съня си.