За да не се удължава темата, каза:
— Ще прочета още няколко молитви.
Лицето на Хатидже светна.
— Браво! Колкото повече кажеш, толкова по-добре! Няма да можеш да изгониш злите духова по друг начин.
Петнадесета глава
Някой, който е свидетел само на определени части от историята, например е станал очевидец единствено на целувката между Нарин и Фърат в градината на болницата отпреди години, някой страничен, видял ги дълго след тази случка да излизат заедно от къщата в Кабаташ, би могъл да си помисли, че двамата не са се разделяли през времето и са станали любовна двойка.
След многото години, отделящи ги оттогава, заминаваха за Яслъхан в една кола, седнали един до друг. В началото на януари, в мъглива до объркване на човека атмосфера, бяха принудени да заобиколят дългия Измитски залив, защото бяха изпуснали ранния ферибот за Бандърма. Пътуването им щеше да продължи около шест часа. Малко по-кратко, или малко по-дълго в зависимост от почивките, които щяха да си разрешат. Закусиха на крак с банички, които си взеха от една сладкарница и се отбиха в къщата на Фърат. Нарин го изчака в колата, докато той нахвърли няколко от нещата си в чантата. Фърат живееше в малък, стилен жилищен комплекс, оформен от отделни къщи, на пътя от Ортакьой към Улус. Такива къщи в рекламите на агенциите за недвижими имоти ги описваха като панорамни извънградски къщи, в спокоен и изискан комплекс с басейн. Истанбулчани все повече и повече искаха да имат все по-малък допир един с друг и много харесваха комплексите, но Нарин беше озадачена, че Фърат живее в един от тях. На нея самата никога не й бе минавало през ума да живее зад високи огради. Защо човек пребивава в големия град, щом иска да избяга от всички? Ако ще си създаваш собствено село, каква е логиката да изоставиш селата, малките градчета и да извървиш толкова дълги пътища? Ако човек ще чертае нови граници, защо надминава границите?
— За какво мислиш? — попита Фърат. Задаваше въпроса за втори път, въпреки че бяха едва на моста Фатих Султан Мехмет.
— Не си мисля за семейството ми, ако това те интересува — рязко отвърна Нарин. — Чудех се защо хората живеят в оградени комплекси, но когато ме попита, пак се сетих за тях.
Този въпрос мразеше най-много на света. За какво мислиш? Мисля си: „Що за глупости…“
— Съжалявам — извини се Фърат. — Като те видях, че си на километри от тук…
— Трябва ли да изпитвам вина само защото не мисля за тях за няколко секунди?
— Не казах такова нещо.
— Просто размишлявах.
— За бога, не исках нищо да намеквам!
— Добре, хубаво.
— Виж, Нарин, искам да ти кажа нещо. Знам, че в миналото преживя нещо ужасно заради мен и много съжалявам за това, наистина съжалявам. Но ти знаеш, онези дни са много назад в миналото. Мисля да забравим случката. Наистина искам да бъда твой приятел. Разреши ми да ти помогна да преодолееш тези трудни моменти и престани да ми се сърдиш.
— Не ти се сърдя.
— Според мен си сърдита. Безпокои те присъствието ми и знам, че предпочиташ да се махна от живота ти. Ако ме попиташ откъде знам, ти го каза, нали си спомняш онази сутрин, когато закусвахме заедно… От друга страна споделяме общо минало, един такъв ден споделяме… Само си помисли, това са важни неща. Аз ти донесох най-лошата новина в живота и прекарахме най-лошата нощ от живота ти заедно. Ако спреш да се цупиш всеки път, когато ме видиш, можем да бъдем много добри приятели.
Нарин не знаеше какво да отговори.
— Съгласна ли си? — попита Фърат и подаде ръката си.
— Съгласна съм — хвана протегнатата към нея ръка.
Най-притеснителната част от всичко бяха обажданията на Ърмак. Без да знае, че Нарин е в колата, бедното момиче звънеше всяка минута и Фърат й отговаряше все едно Нарин не беше с него. По време на обажданията Нарин си налагаше постоянно да си напомня: „Не правя нищо лошо“. Условията понякога принуждаваха човека да лъже против волята си. И нейното положение се оказа идентично. Лъжкиня по принуда, или по-изискано казано, беше жертва на съдбата.
— При всяко едно положение ще кажеш на Дениз какво е станало със семейството ти, нали? — попита Фърат на първото място, където спряха за почивка. — Искам да кажа, че няма никакъв смисъл да криеш такова нещо.
— Разбира се, ще й кажа, но ще се преструвам, че съм научила от друг човек, а не от теб. — Знаеше, че Фърат се опитва да играе на сигурно. Не можеше да му се сърди, че постъпва така.