Когато Нарин започна да крещи:
— Не мога да го направя. Искам да се върна, моля те, да се върнем назад — Фърат сви встрани от пътя и спря. Слязоха от колата на място, където би трябвало да има табела с надпис: „Внимание! Канавка!“, но нямаше. Нарин закрачи напред и назад, погледна земята, небето, вдигна ръце и ги отпусна, поклати глава надясно, наляво. Сякаш всичко в нея искаше да изскочи навън, но не можеше да намери изхода. Фърат се облегна на колата и я погледна разтревожено, Нарин се мяташе като наранена птица. Беше напълно объркана.
— Защо, по дяволите, дойдох тук? Ще се простра на гроба на майка си ли? Ще прочета заупокойна молитва на Мехмет ли? Какво дойдох да направя тук? Никога не им се обадих да попитам как са, сега ли ще питам за вълненията на Шадийе? Ще им направя паметник от мрамор ли? Никога не съм ги обичала, сега ли ще седна да роня сълзи, когато ги няма? Кого ще заблуждавам?
— Не знам какво трябва да изпитвам — каза тя на Фърат. — Беше престанала да крачи като побъркана и остави ръцете си да висят отстрани, защото не знаеше къде да ги дене. — Ти можеш горе-долу да предположиш как се чувстват хората, изгубвайки семействата си, но аз не знам. Мигът, в който тъгувам, се чувствам двулична, а когато тъгата ми намалее, изпитвам вина. Не мога да открия как да постъпя по правилния начин.
— Не можеш да го установиш, защото няма правилен начин — отговори Фърат, протегна се, хвана ръката на Нарин и я притегли към себе си.
— Не знам дали имам право да скърбя. И не знам дали те заслужават моята скръб — каза Нарин и зарови лицето си в рамото му.
— Опитваш се да контролираш чувствата си, но не можеш да го направиш, особено в такава ситуация. Никой не може да ти каже какво трябва и какво не трябва да чувстваш. Успокой се малко. Или недей! Няма нужда да си спокойна насила. Дръж се по какъвто начин искаш да се държиш. Както ти идва отвътре…
— Аз не ги обичах.
— Може би просто си била гневна. Гневът понякога може да се обърка с омраза.
Фърат сложи ръка през рамото на Нарин и каза:
— Хайде, качвай се в колата. Трябва да им кажеш сбогом и не го ли направиш сега, няма да затвориш никога тази страница от живота си. Ако ще плачеш, плачи, ако ще викаш, викай, ако ще се гневиш, бъди гневна, но им кажи сбогом.
Качиха се в колата, наоколо лека-полека се смрачаваше, минаха покрай реката Яслъ, която бе почти пресъхнала и влязоха в Яслъхан.
— Ще ме оставиш ли в някой хотел? — попита Нарин.
— Не говори глупости, няма да разреша да се побъркваш съвсем сама в някоя отвратителна хотелска стая. Госпожа Бахрие е отворила къщата ми и е почистила. Дори е оставила малко храна, защото си идвам. Има много стаи, ще останеш в една от тях. Аз имам среща утре рано сутринта. Имаме едно парче земя извън Яслъхан, искат да го купят, работата ми няма да трае дълго. След това ще правим каквото поискаш. Става ли?
— Добре — каза Нарин. — Колко се е променило тук. Човек се затруднява да го разпознае.
Наистина, Яслъхан вече не беше мястото, което беше оставила преди петнайсет години. Главната улица беше променена спрямо това което беше, освен банката и пощата, почти всички сгради бяха съборени и на тяхно място бяха построени нови или фасадите им бяха различни. Улицата изглеждаше по-къса от преди, а тротоарите по-високи. На мястото на магазина, където продаваха евтини обувки, имаше скара, а там, където би трябвало да е оптиката, сега имаше интернет кафе. Когато оставиха назад главната улица и навлязоха в страничните улички, всичко започна да изглежда по-познато. Известният ресторант на занаятчиите беше на старото си място, но от обущарската работилница до него нямаше и следа. Ахмет, продавачът на сушени плодове и ядки, беше обновил и разширил магазина си. Един млад мъж, очевидно синът му, пушеше цигара пред магазина. С времето се беше променило само името на сладкарницата, в която работеше Шадие. Минаха покрай адвокатски кантори, имената на собствениците им бяха написани върху черни табели, покрити със стъкло, завиха наляво край ъгловия магазин, който продаваше спортни стоки и чиято витрина Нарин бе гледала с възхищение през детството си, но нито веднъж не беше влизала вътре, стигнаха улицата, която водеше до семейната къща на Фърат.
Това беше кварталът в Яслъхан, който й беше най-малко познат. Преценяваха го като „богаташки район“, понеже три от четирите най-издигнати фамилии в Яслъхан имаха къщи там, макар че не беше съвсем така. Не беше идвала кой знае колко в този край, защото тук не живееше никой от нейните познати и наоколо нямаше много магазини. Очевидно беше, че околностите не бяха толкова зелени колкото някога, а височината на сградите се бе уголемила значително. Червената тухлена къща беше същата, каквато я помнеше, само изглеждаше малко по-стара.