Влязоха вътре, Фърат остави на земята чантата, която носеше и се отпусна в единия край на дивана, покрит с кадифе с цвят на горчица, Нарин седна в другия край на дивана. От мястото, на което седеше, виждаше мястото, на което майката на Фърат я бе подложила на най-голямото унижение в живота й, с други думи — дневната, но не й се поглеждаше натам.
— Майка ми беше болна — каза Фърат. Гласът му прозвуча уморено.
— Как така болна?
— Душевно болна. Искам да кажа, луда.
— Наистина, не знаех.
— Никой не знаеше. Не казахме на никого. Започна постепенно, когато беше на четиридесет и пет. Най-напред никой не го проумя, но с времето се разви. В някои периоди от годината изведнъж се влошаваше и ставаше съвсем различен човек. Тогава татко я завеждаше право в Истанбул — лекарства, лекари, болници, електрошокова терапия и така нататък… Когато се подобряваше, се връщаха в Яслъхан. Известно време беше добре, после отново влизаше в тъмната фаза. Когато се нахвърли срещу теб, беше в началото на такъв период. Не можех да я спра, защото се страхувах, че ако предприема нещо, тя ще се влоши. Лекарите ни казваха да сме винаги деликатни с нея. Всъщност, когато се опитвахме да й противоречим, тя съвсем превърташе.
— Лоша работа…
— Да, беше ужасно. Понякога ставаше толкова неконтролируема, че и двамата с татко не можехме да я удържим. Когато напуснах дома и отидох в университета, стана още по-зле. Постепенно лошите периоди започнаха да се удължават и накрая се наложи татко да се премести в Истанбул. Известно време след това хоспитализираха майка ми за постоянно. Почина там.
— Съжалявам.
— Благодаря. Утешаваме се с мисълта, че се спаси от мъките.
Очите му имаха най-тъжният нюанс на кафявото. На Нарин й се искаше да посегне и да го погали по бузата, но не го направи. Колкото и успял да изглежда един човек, той винаги носи белезите от изгубени битки. Пари, титли, семейство, деца или слава не променяха това. Всеки се нуждаеше от съчувствие и разбиране. Дори хората, които си дават вид, че нямат необходимост от това, най-силно жадуват да бъдат обичани. Красивият син на богато семейство, успял да се издигне до заместник-управител на банка, показваше собствените си рани на Нарин: „Виж, аз ги имам“, казваше той. Помисли си за Дениз. Дениз, катастрофирала с колата, купена от баща й и станала причината за смъртта и на двамата си родители… В продължение на половин час, докато чакала да бъде извадена от колата, в която били като в капан, слушала стоновете на майка си и чула последния й дъх. Животът на никого не беше лесен. Нямаше такова нещо като да се родиш с късмет. Всеки роден човек е без късмет и търпеливо чака деня, в който ще го научи. Дните от детството, когато си мислеше, че всички богати хора са щастливи, останаха някъде в миналото. Седеше на дивана сред красота, каквато някога и фантазията й не можеше да сътвори и си помисли, че сега в собствения й дом има още по-хубав. Много пъти се беше се хранила на маси, по-големи от масата за дванадесет души на семейството на Фърат. Сега знаеше, че кристалните чаши, които стояха подредени в бюфета и сребърният самовар не се продават в Магазин на чудесата. Ако поискаше, можеше като се върне в Истанбул да си купи два от Яджъбедирските килими на пода и да ги сложи в багажника на колата си. Все още нямаше достатъчно пари да си купи голяма къща и да кара луксозна кола, но знаеше, че един ден и това ще стане и въпросът повече не я вълнуваше. Огледа се — точно като потекла спирала за очи богатството открояваше нещастието още по-ясно.
— Ти се настани в моята стая, а аз ще спя в спалнята на родителите ми — каза Фърат.
— Добре.
Една от вратите, които се отваряха към фоайето, беше на стаята на Фърат и веднага до нея се намираше спалнята на родителите му. Към същото фоайето се отваряха вратите на тоалетната за гости, хола и на още две стаи, в които Нарин не знаеше какво има. От последната врата в преддверието се излизаше към задната част на къщата. Там, по протежение на много дълъг коридор, бяха наредени една до друга две големи бани и просторна кухня, по няколко дървени стъпала нагоре имаше стаичка, за която Нарин предположи, че е гардеробна. Вратата в края на коридора отделяше къщата от онази й част, в която живееха слугите, отдавна работещи тук, и извеждаше в задния двор.