Нарин видя в стаята на Фърат комплекта от резбовано бяло дървено легло и резбован гардероб и се усмихна. Червено-зелените завеси на цветя и флоралният бордюр на тапетите превърнаха усмивката и в истински смях. Идеалната стая за малко момиче! Изключено беше да си представи Фърат в тази стая. Когато излезе от стаята, от очите й течаха сълзи. Фърат чу смеха й и изскочи в коридора.
— Какво има?
— Извинявай, нервите ми са опънати, затова се смея — каза Нарин и изтри сълзите от очите си.
— Ще ми кажеш ли защо се смееш?
— Ей така си се смея.
— Хайде, кажи ми.
— Стаята ти е като стая на момиче… Страхувам се, че ако отворя гардероба, ще видя поли.
— Оооо — каза Фърат. Той също се засмя. — Скъпа, не си имала луда майка…
Нарин спря да се смее:
— Извинявай — каза засрамено. — Ама че съм глупачка.
— Нищо — отговори Фърат. — Ето, поне те развесели.
В напредналите часове отидоха в кухнята и напълниха стомасите си със сарми от лозови листа и млечен десерт, които госпожа Бахрие беше оставила за тях. Не бяха многословни, но и не мълчаха съвсем. Нарин осъзна, че вече не се чувства неудобно в негово присъствие. Вече не искаше да изчезне от живота й, както преди няколко седмици. Замисли се за дните, когато беше влюбена в него, дните, когато животът й се състоеше от Фърат, от ръцете му, очите му, косата му и мириса му. Спомни си топлината, която се излъчваше от Фърат, когато седяха един до друг в болницата в деня на стрелбата по Мехмет. Погледна тъмната му коса, малко по-дълга от преди, правите вежди, блестящите му кафяви очи и дългите, тънки пръсти. Мъжът, в когото се беше влюбила преди години, седеше срещу нея, ядеше млечен десерт и обичаше Ърмак. Почувства дълбока обида.
Онази нощ до малките часове гледаха телевизия в салона и изобщо не влязоха в хола, където преди години бяха правили любов.
Нарин цели пет дни обикаля тайно сладкарницата, където работеше Шадийе. По-точно, отиваше към края на работния ден, заставаше в засада малко по-нататък, изчакваше сестра й да излезе и я проследяваше до къщи. Всеки път уморената до изнемога Шадийе се отправяше директно към техния квартал, Муратели, без дори да погледне встрани, без да свива по друг път. В края на петия ден Нарин изпита облекчение. Грях си слагаха на душата спрямо сестра й. И напразно обвиняваха Мехмет. Ако на шестия ден не беше видяла Мехмет да чака до вратата на сладкарницата, нямаше да проследи Шадийе отново. Скри се зад един далечен ъгъл и зачака. Когато Шадийе излезе, Мехмет тръгна и момичето тръгна след него. И двамата не разговаряха, дори не се погледнаха. Шадийе следваше брат си на няколко метра. Нарин ги изчака да се отдалечат, и тя тръгна след тях. Знаеше къде отиват. Стъпка по стъпка, двамата отпред, Нарин доста след тях, вървяха направо към Чънаралтъ.
Когато Шадийе влезе в шивашкия дюкян на ъгъла на кръстовището, Мехмет спря на няколко метра от там и запали цигара. В този ден за пръв път Нарин забеляза колко много беше започнал да прилича на Реджеп. Начинът, по който държеше цигарата в ръката си, начинът, по който беше надебелял единствено в хълбоците като баща й. „Пази на пост, кучият му син“, рече си наум. Докато Шадийе беше в прашния дюкян и правеше бог знае какво с онзи дъртак шивача, брат й чакаше до вратата. Шивачът беше ужасен човек, който прекарваше по цял ден и цяла нощ в мръсния си дюкян. Имаше къща, там живееше сам, на три улици от нейното семейство в Муратели, но прекарваше повечето време в този дюкян. Децата в Муратели се плашеха от този опак мъж, на който едното око бе разположено четири пръста над другото, и измисляха абсурдни истории за него. Едно време Нарин, Мехмет и Шадийе също бяха от тези деца. С голото си теме, пършива брада и огромно, изкривено лице, шивачът беше кошмар и за тях. И тримата бяха израсли със заплахата: „Ще те дам на шивача“. А сега заплахата беше станала истина, брат й беше дал Шадийе на шивача. Нарин тръгна с леки стъпки към дюкяна, Мехмет гледаше към другата страна на пътя, бе потънал в мисли — доколкото плиткият му мозък можеше да мисли и не забеляза сестра си. Когато разстоянието помежду им намаля на десет метра, Нарин хукна с всичка сила. Стигна до Мехмет, блъсна го на земята с целия си устрем и се втурна в дюкяна. Знаеше, че не е трудно да бутне брат си, заради сакатия му крак. Докато Мехмет редеше псувни, Нарин нахълта в шивашката стая в задната част на магазина и се озова лице в лице с Шадийе и шивача, които бяха чули врявата и се опитваха да се стегнат. Сестра й си беше свалила полата и разкопчала копчетата на блузата си, а шивачът бе разкопчал панталона си.