— Дениз ли е? — попита Фърат.
— Не, Атъф.
— Колко пъти те търси днес?
— Три.
— Защо не му отговаряш?
— Не ми се говори с никого.
— Хайде, кажи ми истината, този тип гадже ли ти е или не?
Нарин му хвърли убийствен поглед.
— Както се споразумяхме, като сме приятели можем да си говорим открито, затова отговори на въпроса ми — каза Фърат. — Знаеш, приятелите си говорят за такива неща.
— Не, не ми е гадже — завъртя очи Нарин.
— Но може да стане по-късно.
— Не, не може, защото не си падам по него.
— Той те харесва.
— Не знам.
— Разбира се, че те харесва. Защо не, ти си много красива, умна си и си забавна.
— Аз забавна? Витаех в облаците!
— Недоверчива си, но си забавна.
— Нито съм недоверчива, нито съм забавна. Просто съм нормален, спокоен човек.
— Към мен си недоверчива. Или по-точно беше.
— Не ми харесваше да те виждам.
— И се отнасяше зле с мен.
— Да речем, че не се отнасях добре към теб.
— Но това вече се промени, нали така? От сега нататък нещата помежду ни ще са наред.
Нарин се усмихна и каза:
— Ще са наред. Не се дразня вече като те виждам. Освен това съм ти признателна, че ме доведе тук. И защото се погрижи за мене и не ме остави сама…
Фърат се усмихна. Нарин си спомни деня, когато го видя за първи път на яслъханския стадион. В онзи ден й се беше усмихнал точно така. Нарин стана, протегна се да раздвижи схванатите си крайници и попита:
— Да отидем ли да пообиколим нашия квартал? Иначе, ако гледаме телевизия, нощта няма да свърши.
— Няма да можеш да видиш нищо в тъмното — каза Фърат. — Но да отидем, щом искаш.
— Искам.
Отне им петнайсет минути да стигнат до Муратели. Улиците бяха пусти, и понеже всички отдавна се бяха прибрали в топлите си къщи, наоколо нямаше жива душа. Със стъпването им на улицата Нарин усети мириса на горящите печки. Къщата на куцата бяха боядисали в кафяво, вратата беше сменена, а мушмулата, чиито клони някога висяха навън, беше отсечена. Калдъръмената уличка сега беше асфалтирана. Бараката срещу тяхната къща, заедно с къщата до нея, се беше превърнала в триетажна кооперация. Не можеше да намери смелост да погледне към родната къща. Погледът й се разхождаше по сградите от лявата страна на улицата.
— Не беше ли това вашата къща? — попита Фърат и при този въпрос тя обърна глава надясно.
Синята врата, на вратата желязното резе, под резето връвта дори, която минаваше през дупка, за да можеш да го вдигнеш — всичко беше същото. В къщата не светеше. Понеже най-близката улична лампа се намираше на двайсет метра от тях, Нарин не можа да разбере в тъмното дали там живее някой. Тя приближи до къщата и погледна дали на прозореца има пердета. Имаше. Заболя я.
— Изглежда в къщата живеят хора — каза Фърат.
— Така изглежда, но вероятно не са си вкъщи.
В този момент вратата на съседната къща, с други думи, къщата на Юмюхан, се отвори и светлината отвътре падна върху улицата. Навън излезе възрастен мъж с бастун в ръка и като ги видя, попита рязко:
— Търсите ли някого?
— Не — отговори Нарин, без да погледне мъжа. Очите й се бяха спрели на другия мъж, който излизаше през вратата да изпрати човека с бастуна.
— Е, лека вечер — рече човекът с бастуна на този зад него.
— Лека вечер, майстор Назми — отговори другият и зададе същия въпрос като приятеля си: — Кого търсите?
— Чичо Ердоган? — прошепна Нарин.
Мъжът присви очи и я погледна, и като не можа да я разпознае, каза:
— Да, аз съм. Но в тъмното не мога да видя ти коя си.
Нарин направи няколко крачки към къщата и спря щом се увери, че светлината отвътре пада върху лицето й.
— Не ме ли позна?
Мъжът погледна съсредоточено Нарин. След няколко секунди очите му се разтвориха широко, не можа да скрие вълнението си и каза:
— Нарин? Ти ли си, моето момиче?
— Аз съм, чичо Ердоган.
Ердоган слезе по двете стъпала и прегърна Нарин толкова силно, че от тази здрава прегръдка сълзите на Нарин се изляха като дъжд от вътрешните ъгълчета на очите й.