— О, дъще, о, Нарин, дъще! Къде се губи толкова време?
Този въпрос не беше зададен, за да получи отговор. Затова не отговори Нарин. Ердоган въздъхна, притискайки я силно до гърдите си и каза:
— Знаеш какво се случи, нали? — това беше истински въпрос, но Нарин просто не можеше да издаде и думичка. Вместо нея отговори Фърат.
— Научи вчера.
Тогава сълзите на Ердоган се смесиха с тези на Нарин.
— Станаха точно дванайсет години. Заминаха си, и тримата си заминаха… Проклети печки. Заминаха си в една нощ. Събудихме се сутринта и видяхме, че няма никакво движение в къщата, почукахме на вратата, но нямаше кой да отвори. Накрая не издържах, счупих прозореца и влязох вътре. О, Нарин, о, дъще, аз ги намерих… Отишли са си в съня си, майчицата ти, Шадийе, Мехмет…
Ердоган галеше лицето и косата на Нарин, после се обърна към Фърат, посочи семейния дом на Нарин и каза:
— Когато бог удари, удря отвсякъде, и ето, виж какво направи с тези хорица. В тази къща един ден не огря слънце. Колко изтегли това момиче… Всички изтеглиха…
— Ти също пострада заради нас, чичо Ердоган — каза Нарин.
— И аз пострадах, разбира се, наистина пострадах — Ердоган пак обърна поглед към Фърат. — Нейният баща избяга с жена ми. Заминаха, кой знае в коя преизподня….
Фърат наведе очи.
— Ти какво направи, чичо Ердоган, ожени ли се отново?
— Не, дъще, каква женитба? Отгледах сина си, изучих го и го пратих на военна служба. А сега съм съвсем сам като бурен, поникнал на скала. Това мъжът ти ли е?
— Не, приятел.
— Не си ли се омъжила още?
— Не съм — каза Нарин.
— Тогава недей. Защо ли, по дяволите, ти трябва да се жениш…
Нарин отново прегърна Ердоган.
„Защо не бях негова дъщеря“, си помисли тя. С цялото си сърце и душа искаше това.
В далечината зави куче и духна студен вятър. Нарин и Фърат се сбогуваха с Ердоган и тръгнаха към къщи. Когато минаваха пред вратата на куцата жена, Нарин спря и плю два пъти върху дръжката.
— Защо направи това? — попита Фърат със смях.
— Няма причина — отговори Нарин. — Стар навик.
В ледения студ стъпките им отекваха сред мълчаливите улици на Яслъхан, а когато минаваха под уличните лампи, сенките им падаха върху тротоарите и Фърат хвана Нарин за ръка.
Яслъхан, 1992 г.
— За какво мислиш, Нарин? Да не ти потънаха гемиите в морето?
Нарин вдигна глава и се озова лице в лице с Ердоган, който стоеше точно над нея. Седеше сама пред портата и умът й бе толкова зает, че не беше чула стъпките му.
— Не мисля за нищо, чичо Ердоган. Просто съм се унесла.
По лицето на Ердоган си пролича колко е разстроен, когато каза:
— Хей, наистина съжалявам за Неджати… Бог да даде мир на душата му, добър човек беше, взе те под крилото си. Да почива в мир.
— Амин — каза Нарин. Смяташе, че едва ли някой — включително жена му и дъщерите му — е толкова разстроен от смъртта на Дебелия Неджати, колкото беше тя. Бедният човек си беше отишъл неочаквано, без причина. След вечеря казал: „Не се чувствам добре“ и после паднал на земята в тоалетната. Понеже лошите новини бързо се разпространяват, само след два часа вестта стигна до семейството на Нарин. Всички тъгуваха, въздишаха и стенеха, но Нарин страдаше по различен начин.
— Е, довиждане — каза Ердоган и тръгна към къщата си, клатушкайки се от изтощение. Когато той се отдалечи, Нарин извади страницата от вестник, която беше в джоба й и която бе направила на дрипа от отваряне и сгъване цяла сутрин и отново я погледна. Ето го, там беше нейният номер. Беше го оградила с черен молив, а кодът отсреща беше на факултета по право към университета в Истанбул. Сутринта бе притичала и купила вестника, беше кацнала на една ограда малко след бакалията и бе затърсила номера си. Видя, че е приета, откъсна страницата от вестника, сложи я в джоба си и се прибра в къщи тихо и незабележимо. Ако беше преди една седмица, нямаше да може да се сдържи, щеше да крещи от радост, да обяви на всички с най-силния си глас и за нула време да отиде в дома на Неджати с вестника в ръка. Неджати й обеща, че ако я приемат, ще направи всичко възможно, наложи ли се — ще събере пари от изтъкнати граждани на Яслъхан, но ще помогне на Нарин да следва. Но точно преди една седмица беше починал Неджати, а след като той беше умрял, и обещанието беше умряло.