От случката при шивача Нарин не бе разменила нито дума с майка си, брат си или сестра си. Нито отговаряше на въпросите им, нито сядаше на масата с тях, нито ги поглеждаше в лицето. В началото Шадийе й беше досаждала деликатно, майка й беше подхвърляла по някоя и друга дума, но разбраха, че Нарин упорито се е заинатила и я оставиха на мира. Мехмет не й обръщаше внимание оттогава насам и постоянно повтаряше на сестра си и майка си:
— Оставете я щом не иска да говори, един ден ще разбере грешката си.
Но този ден по никакъв начин не дойде. Една седмица, един месец, три месеца, пет месеца, щеше да стане година от изпадането на Нарин в немилост. Черната Хатидже смяташе, че дъщеря й е изпълнена с такава враждебност заради злите си духове, а Мехмет и Шадийе с охота потвърждаваха това. След известно време всички свикнаха Нарин да седи мълчаливо като самун хляб в ъгъла, заровила глава в книгите си. Толкова бяха свикнали, че не бяха забелязали, че Нарин седи пред портата, подпряла бузи в дланите си от сутринта. Дори Ердоган беше забелязал състоянието на момичето, а родната й майка, брат й и сестра й не бяха се обърнали да я погледнат. Преминаваха покрай нея, без да имат представа, че Нарин е приета във факултета по право и отчаяно мисли по какъв начин да отиде в Истанбул сама като кукувица.
Ако Черната Хатидже беше разбрала, че дъщеря й е приета в университет, щеше моментално да умре. Радваше, че Нарин вече е завършила гимназията и никога нямаше да й прости това, което беше направила — с удоволствие би строшила всичките й кости, една по една. Имаше зъб на Нарин, защото с години училището й беше повод да не работи, та наистина с радост би го направила. Сега, когато Дебелият Неджати вече го нямаше, никой не можеше да измъкне Нарин от майчините ръце… За Хатидже Нарин имаше две възможности за избор — или щеше да работи като магаре, или щеше да се омъжи. Извън тези, нямаше друга алтернатива за по-голямата дъщеря на Черната Хатидже. Е, разбира се, можеше и да се пресели във вечността. Много пъти й беше обяснявала това.
Най-големият страх на Нарин беше справките, свързани с изпита, да не попаднат в ръцете на някого от къщата. Нямаше никакво съмнение, че в този случай щяха с удоволствие да ги разкъсат и изхвърлят. Затова беше попълнила документите заедно с покойния вече Неджати и беше посочила адреса на неговия дом като свой адрес. Тази част от работата беше гарантирана, но нямаше представа как щеше да се справи с финансовата част. Часове наред си блъскаше главата, но не можеше да открие пътя на решението. Това лято отново беше работила при фризьора, при когото беше работила предишното и продължаваше да заделя част от бакшишите за себе си, но изкарваше толкова малко, че не успя да събере някаква прилична сума. Ако поиска малко помощ от Ердоган, без съмнение щеше да стигне до ушите на майка й. Ердоган беше добър човек, но нямаше да си затвори очите пред заминаването на Нарин за Истанбул съвсем сама. Възможно беше да отиде и при жената на Неджати, но съпругът й почина така внезапно, че горката жена бе заета със собствените си грижи.
Стана от прага, на който бе седяла с часове и тръгна към края на улицата. Нямаше начин да отиде в Истанбул, но знаеше също така, че няма начин да остане в Яслъхан. Лятното слънце бе започнало да се спуска, стопли тила й, тя потътри крака, вдигна прахоляк, дори не се замисли, че това би износило още повече и без това износените й обувки. Стигна до вратата на куцата, забави ход и, след като изпрати огромна плюнка точно върху дръжката, продължи. Щеше да отиде в Истанбул. Каквото и да става, щеше да отиде. Прахът, който се вдигаше след нея, бавно легна към земята и пътят се върна към старото си положение, сякаш никой не бе преминал по него.
Осемнадесета глава
Чу гласовете на птици. Весел хор от малки птички, поздравяващи новия ден, огласяше околността. В разногласната им хармония имаше радост, която караше човек да се чувства щастлив. Точно както слънцето никога не казва: „Днес не се чувствам добре, няма да изгрея“, така и птиците не разделят дните на добри и лоши. Какви ли птици пеят, запита се тя. Врабчета? Сипки? Не знаеше нищо за птиците. Не можеше да различи австралийско папагалче от канарче в клетка или канарче от славей. Чайките бяха онези с грозните гласове, враните са черни, а гълъбите дебели… Цялото й орнитоложко познание се заключаваше в това. И за първи път тази сутрин се питаше какви са птиците, които пеят отвън.
Опита да се обърне в леглото, но не успя. Нещо й пречеше. Когато отвори очи, първото нещо което видя, беше мъжки часовник. Ролексът с тъмносин циферблат показваше седем и трийсет, но не това беше причината Нарин да се паникьоса. Ръката, на която бе закопчан часовникът, беше прегърнала рамото й към лицето, а на края висеше длан. Ръката на Фърат! Бързо завъртя глава и се огледа назад. Бяха на дивана в салона, Фърат беше прехвърлил ръка върху Нарин и лежеше до нея. През нощта се бяха прибрали след разходката им из стария квартал, поговориха, гледаха телевизия, но определено не бяха се доближавали един към друг. След това Нарин беше казала, че иска да спи в салона, Фърат беше казал „много добре“ за това й желание и си беше отишъл в стаята. Спомняше си много ясно. Вечерта, на връщане вкъщи, Фърат я беше хванал за ръка, но Нарин беше сигурна, че това е само приятелски жест. Във всеки случай, след няколко минути се бе почувствала неудобно и бе измъкнала ръката си от шепата на Фърат. Не можеше да намери обяснение защо в този момент лежат един до друг.