— Хей! — извика тя. — Събуди се.
— Добър ден — каза Фърат, без да отвори очи.
— Може ли да попитам какво правиш тук?
— Не помниш ли?
— Не.
— Започвам да си мисля, че се преструваш. Сигурно не помниш и че повърна върху мен — прозя се Фърат.
— Кълна се, не помня. Ти си отиде в стаята…
— По някое време през нощта ти се развика и аз дойдох да те видя. Каза „Нищо, имах кошмар“. После поиска да остана при теб, затова се изтегнах до тебе.
— Аз ли ти казах да ме прегърнеш? — попита раздразнено Нарин.
— Не, аз добавих това.
— Можеше да постоиш малко и да си тръгнеш.
— Имах такова намерение, но съм заспал. И като се оплакваш толкова много, защо още лежиш до мен? — засмя се Фърат. И целуна Нарин. По-лошото беше, че и Нарин го целуна.
Истанбул, 1992 г.
Събуди се в мизерен апартамент, в мизерна сграда в задните улички на Бешикташ. Беше нейната двадесет и трета сутрин в същия апартамент и не се оплакваше от това положение. Тъй като не беше виждала нещо по-добро, условията, в които живееше й се струваха съвсем в границите на нормалното. Нито миризмата на влага, която обгръщаше апартамента, нито виниловите плочки, които бяха пръснати навсякъде в него, я изненадаха. Рамките на прозорците бяха облепени с тиксо и винаги когато се опитваше да ги отвори, оставаха в ръцете й. Вместо телените рафтове, които се бяха разпаднали преди кой знае колко години, в хладилника имаше талашит. Изкривените кухненски шкафчета от формика отдавна бяха паднали от местата, на които са били закачени някога и стояха наредени на земята. Банята с пожълтели бели плочки и черни бразди от процеждащата се с години по тях вода, караха стомаха на човека да се обръща, но най-лошото беше, че Нарин нямаше пари да плати наема за следващия месец. Дори такъв коптор беше супер луксозна класа за нея.
Първият ден, когато напусна Яслъхан и дойде в Истанбул да се запише, беше намерила това жилище на дъската с обяви в столовата на университета. Нейни съквартиранти бяха ниско, очилато момиче, студентка във факултета по право като нея, и една фрапантна жена, която работеше като продавачка на булевард Истиклял. Апартаментът беше планиран като двустайно жилище и дневна, но те го използваха като тристаен апартамент. Истинската наемателка на апартамента беше продавачката, но тя беше взела двете студентки, за да си делят наема. Естествено, най-голямата стая беше нейната. Тъй като печката беше в стаята на продавачката, Нарин се страхуваше, че студените дни няма да отминат много весело за нея. На това отгоре беше сигурна, че жената беше наела апартамента много по-евтино, отколкото им казваше. Все пак Нарин смяташе за разумно да поделя наема за това жилище, което бе намерила около осем часа след като бе пристигнала в Истанбул. Поне, с малкото пари в джоба й, се беше спасила от жалко съществуване по улиците на този непознат град.
Истанбул толкова я плашеше, че навсякъде ходеше пеша. За двайсет и три дни не бе пожелала да се качи в автобус или маршрутка. Струваше й се, че тези автобуси ще я вземат, ще я закарат в непознати места и никога няма да се върнат обратно. Докато вървеше пеша, беше в безопасност. Стигаше до всяко място крачка по крачка и с питане. Сякаш колкото повече краката й стъпват по улиците, толкова по-бързо ще се превърне в жителка на Истанбул. Излизаше сутрин от квартирата и вървеше до университета, след лекциите отново се връщаше на бърз ход и минаваше с широка крачка през търговския център в Бешикташ или булевард Истиклял да си търси работа. Беше чула името на този булевард от продавачката. И същата жена я беше посъветвала да отиде там да си потърси работа. Нарин направи каквото й казаха, успя да намери мястото, питайки различни хора. Ако не беше длъжна да ходи в университета през деня, отдавна щеше да започне да работи. Магазините и ресторантите много искаха да дадат работа на това чисто на вид, красиво момиче, но въпросът с часовете беше голямо препятствие. Всяка вечер продавачката я питаше много загрижено дали си е открила работа, и като чуеше, че не е могла да си намери, оглеждаше Нарин с недоволна физиономия. Гледаше я, както би гледала престъпница. Жената се страхуваше, че Нарин няма да може да си плати наема и един ден щеше да си събере нещата и да избяга. Нарин го знаеше и се страхуваше от същото нещо.