Онзи ден нямаше лекции, защото беше събота. Нарин мислеше да прекара целия ден на булевард Истиклял и улиците, които го пресичат. Единственото, което искаше, беше да си намери работа, която може да работи вечер или през почивните дни. Работа, която щеше да гарантира, че ще плати наема в началото на следващия месец, а той щеше да дойде след една седмица, и да се храни… За момента нямаше нужда от нищо повече. Изобщо не й минаваше през ума да се наконти, да се разхожда, само се опитваше да оцелее. Стана от леглото, изми си лицето и ръцете, обу старите дънки, тениска и дънково яке, грижливо върза русата си коса на конска опашка и излезе. Купи си геврек от хлебарницата насреща, както правеше всяка сутрин откакто пристигна в Истанбул и като си хапваше, тръгна с бързи крачки по пътя към булевард Истиклял. Този ден щеше да направи всичко по силите си и нямаше да се прибере без да си е намерила работа. Щеше да влезе в колкото може повече лавки, ресторанти и магазини и щеше да чака до късно ако е необходимо, докато отворят баровете. Разбира се, на такава голяма улица трябваше да има място за някой нуждаеш се от работа вечер или през уикендите, и Нарин си беше наумила да открие това място.
В един от ресторантите, където влезе, възрастен мъж й каза, че неговото заведение затваря вечер, но знае място, където търсят работници. След това я упъти към мястото и й напомни да каже „Чичо Салих ме праща“. Ресторантът, който мъжът назова, беше в дъното на една от улиците, която Нарин беше посещавала много пъти досега. Не го беше видяла, понеже не искаше да се отдалечава много от Истиклял от страх да не се изгуби. Беше голямо заведение, предлагаше готвени турски ястия, предпочитани от туристите и също така беше много известно, съдейки по изрезките от вестници по стените. Спря един от сервитьорите и каза:
— Чух, че тук търсят персонал, чичо Салих ме праща.
Измореният сивокос сервитьор отстъпи крачка назад, огледа момичето от горе до долу и отговори:
— Шефът избира персонала. И не е тук.
— Добре, кога ще дойде?
— От къде да знам, ще дойде когато си поиска. Той е шеф. Най-добре да наминеш на свечеряване.
— Не, ще чакам.
— Може да дойде чак довечера.
— Няма нищо, ще чакам.
Сервитьорът сви рамене и каза:
— Чакай тогава.
— Да чакам ли пред вратата?
Сервитьорът погледна момичето състрадателно.
— Не се чака така пред вратата. Върви седни там засега. Но ще станеш, когато се напълни с хора.
Нарин седна на масата най-отзад, която й беше посочил сервитьорът и започна да разглежда бурканите с туршии и компоти, подредени в редици до стената. Не беше виждала подобно нещо през живота си. Когато дойде обяд, ресторантът започна постепенно да се пълни, но не беше чак толкова пълен, та да се наложи тя да стане от масата. Шефът не идваше. Нарин си помисли за възможността да си тръгне с празни ръце след като е чакала до вечерта, и започна да се притеснява. Може би беше по-добре да продължи да търси работа, вместо да чака тук бездейно и да се върне вечерта, както бе предложил сервитьорът. Точно когато реши да стане, видя, че сервитьорът, с когото беше говорила, я сочи на един мъж. Беше дребен, изморен на вид мъж на около четиридесет и пет, с няколкодневна брада на лицето и без вратовръзка на ризата, която носеше под костюма. Мъжът дойде до Нарин, без да бърза и се отпусна на отсрещния стол.
— Батко Салих те е изпратил.
— Да — каза Нарин. — Търсех си работа и…
Мъжът повика на масата един от сервитьорите и той дойде тичешком.
— Донеси ми една супа, синко. После сложи в една чиния малко домати и сирене. Гладна ли си?
— Не, не съм. Благодаря. — Нарин реши, че на лицето й е изписано че лъже и бузите й пламнаха.
Мъжът се обърна към сервитьора и каза:
— Донеси и на нея чорба.