Нарин не протестира.
— Значи, търсиш работа…
— Да. Мога да работя вечер и през почивните дни.
— Студентка ли си?
— Да, започнах в университета.
— Какво учиш?
— Право.
— Оооо, браво! Работила ли си преди в ресторант?
— Работех през лятото към края на гимназията. В Яслъхан.
— Къде в Яслъхан?
Нарин разказа на мъжа за нейното малко градче в полите на планината Каз, така както беше разказвала на всеки, с когото се бе запознала от пристигането си в Истанбул. В Истанбул никой не знаеше за Яслъхан, който за нея беше център на света и където беше прекарала осемнайсет години от живота си.
— С други думи, ти си от Егейското крайбрежие.
Когато мъжът каза това, на Нарин й се стори, че да си от Егейското крайбрежие не е хубаво нещо.
— Да.
— Тюркменка ли си?
— Не, те повечето са планинци. Ние там нямаме много туркмени.
От начина, по който мъжът я попита, личеше, че и да си туркменка не е много хубаво.
Сервитьорът им донесе супите и ги постави пред тях, а също така остави пълна догоре с домати и сирене чиния.
Мъжът кимна на Нарин да започва, не я погледна повече и не зададе други въпроси. Нарин изяде супата си и той й каза:
— Ела тази вечер да те пробвам. Ако те харесаме, ще започнеш работа в понеделник.
Нарин толкова се зарадва, че очите й грейнаха. Стана и като едва се сдържаше, каза:
— Благодаря, господине.
— Чакай, не бързай да ми благодариш.
— Няма нищо, поне ще ме пробвате.
За първи път по лицето на мъжа сякаш премина усмивка:
— Бъди тук в шест.
Нарин погледна часовника на стената. Наближаваше три.
— Няма къде да отида, може ли да остана? Ако започна веднага?
Мъжът сви рамене.
— Започвай тогава. Ибрахим, ела тук!
Сервитьорът, който бе настанил Нарин на масата, бързо дойде при тях.
— Да, Мурат бей.
— Заведи младата госпожица вътре. Как се казваш?
— Нарин.
— Кажи на колегите си да я сложат да мие чаши.
Нарин се изненада. Не й беше минавало през ума, че ще я накарат да мие съдове, понеже беше прислужвала в ресторант в Яслъхан. Макар че каква разлика имаше? Дали ще сервираш, дали ще миеш… Важното беше, че си намери работа.
Тръгна след сервитьора, беше така изпълнена с радост, че не вървеше, а сякаш летеше. За първи път чувстваше, че сама е постигнала нещо. Беше доказала, че ще може да живее в Истанбул, беше открила място за себе си. Този ден не преброи колко чаши изми до полунощ. Вратата на умивалното помещение постоянно се отваряше и всеки път пред нея поставяха по десетина чаши. Десетки, стотици, хиляди… Концентрираше се върху работата си със сериозност и отдаденост, сякаш на света нямаше нищо по-важно от миенето на чаши. Миеше, изплакваше, подсушаваше и излъскваше, измиваше отново, от които не беше доволна и правеше всичко с голямо умение и бързина, без да счупи нито една чаша. Не вдигна глава от сапунената пяна до дванадесет часа в полунощ. Работеше и работеше, нечувствителна като дърво за болката, пренебрегвайки сигналите на тялото си и без да усеща, че краката и гърбът я боляха.
Когато работата й свърши и всички клиенти си бяха заминали, бяха останали само няколко души персонал и Мурат бей, който смяташе на касата. Нарин боязливо пристъпи към него.
— Аз приключих, Мурат бей. Да дойда ли в понеделник?
Без да повдига глава, човекът каза:
— Бъди тук в шест, в понеделник вечерта.
Нарин се чудеше колко ще й платят, но понеже си мислеше, че не е удобно да пита, не събра кураж да зададе въпрос. Беше изразходвала целия си кураж преди двайсет и четири дни, когато в осем часа хвана вечерния автобус от Яслъхан за Истанбул. Предишният ден беше избягала тайно от къщи, беше се скрила в дома на вдовицата на Дебелия Неджати и качвайки се на автобуса с багаж от няколко нейни си неща, беше изгубила от страх част от живота си и част от душата си. Беше добавила малкото джобни пари, които й даде вдовицата на Неджати към онова, което бе успяла да скрие от парите, изкарани във фризьорския салон през лятото, и безразсъдно бе дошла в Истанбул.
Когато излезе от ресторанта, в лицето я блъсна черната като катран истанбулска нощ. За първи път беше на улицата в такъв час и градът беше станал различен град. Пътищата, които бяха крайно натоварени през деня, сега бяха празни и мястото беше заето от страшни на вид хора. Като се сети за улиците, по които трябваше да мине, за да се прибере, преглътна няколко пъти, за да спре сълзите, напиращи да бликнат от очите й. Беше малка, толкова мъничка. Повдигна глава и погледна небето. Беше като прашинка в този град, където дори звездите ставаха невидими. Нямаше избор и започна да върви. Сякаш всеки ъгъл криеше опасност и всяка врата се отваряше към злото. Минаваше разтреперана между контейнерите, преливащи от боклук, пияниците и подсвиркващите скитници, и си пое дълбоко въздух, когато стигна до Истиклял. Тук все още навалицата от мъже и жени се разхождаше напред-назад и човешките гласове се смесваха със звуците на музика. Половината нощ бе изминала, а тези хора още бяха по улиците. Никога не беше виждала такова нещо в Яслъхан. Спускаше се от Гюмюшсую към Долмабахче, после тръгна от Долмабахче към Бешикташ и страхът си отмина. Преминаващите коли й даваха чувство за сигурност. Съвсем се успокои като видя войниците, които стояха на пост пред двореца Долмабахче. Значи като пресече няколкото улички след ресторанта, няма от какво да се страхува. Стигна Бешикташ и пое по нейната улица, отново наоколо стана пусто и я изби студена пот. Бутна вратата на сградата и влезе вътре, ударите на сърцето й бяха толкова силни, че се чуваха отвън. Бързо се изкачи по тъмните стъпала и когато влезе в апартамента и затвори вратата, пое дълбоко дъх. И това беше постигнала! Мислейки си как за малко повече от три седмици откакто слезе от автобуса при Топкапъ, беше намерила и дом, и истинска работа, тя удовлетворено се отпусна в леглото и за първи път, от нощта, в която бе напуснала Яслъхан, си помисли за майка си, Мехмет, Шадийе и за Реджеп, за когото не знаеше къде се намира. Не бяха семейство, приличаха на хора, чиито пътища случайно се бяха пресекли. Не бяха като хора, делили един дом, бяха като пътници, срещнали се в странноприемница. Петима души, които трябваше да бъдат свързани в кръвна връзка, страдаха от несъвместимост на кръвта… Едно огнище, обречено не да дими, а да догори… Въртейки се в леглото от едната на другата страна, се опита да потисне безпокойството в себе си. Пред очите й се появяваха лица и тя не можеше да ги изтрие. Не можеше да прогони от ума си Мехмет с неговия сакат крак, Шадийе с разплаканите очи, Хатидже, която се мъчеше да наточи вода с помпата и Реджеп, който пушеше, сложил крак върху крак. Миризмите им нахлуваха в ноздрите й една по една. Не тъгата беше посетила сърцето й, знаеше, че не беше това, ни най-малко не искаше да е до тях в този момент. Дръпна си ухото и почука на дърво върху рамката на прозореца. Боже опази, не искаше да бъде там, нито те да са до нея. Причината за болката, която изпитваше, за пожара в сърцето, камъкът, който седеше върху гърдите й не беше копнеж — беше самота. Самота.