Излезе навън и внимаваше да не поглежда Фърат в очите. Не беше трудно да го постигне, защото Фърат постоянно задаваше въпроси на госпожа Бахрие — „Как е господин Кемал? Какво стана с госпожа Айсел? Какво работи синът на господин Джеват?“ — и така нататък, а тя отговаряше. По време на закуската забеляза, че на нейните усилия има равнозначност, че Фърат също се опитва да гледа встрани от нея. Явно, той също съжаляваше за случилото се.
Веднага щом госпожа Бахрие почисти масата след закуска и си тръгна, Фърат се насочи към вратата.
— Отивам да се срещна с онзи човек. След няколко часа ще се върна и ще идем заедно на гробището — каза той.
Нарин усещаше, че и той е разтревожен.
— Добре.
— Не гледай мрачно. Ще поговорим като се върна.
— Добре.
Като знаеше, че ще говорят с Фърат, когато той се прибере, помръкна още повече. Нямаше какво да се каже за онова, което бяха направили преди малко. Нямаше какво да се каже, освен „Сгафихме и не бива да го правим отново“. Пред тях имаше още една нощ. На другата сутрин Фърат щеше да има с какво да се занимава ако въпросът с продажбата бъде разрешен, а Нарин щеше да отиде до каменоделеца да поръча мраморни надгробни плочи за майка си, брат си и сестра си. Бяха починали преди дванайсет години, и макар да не е била там, за да види, беше сигурна, че над главата на всеки гроб има по парче дърво. Трябваше да уреди това, за да не се налага още веднъж да идва в Яслъхан. Не беше силно религиозна, но един глас в нея й говореше, че има задължения, които трябва да изпълни.
Обади се на господин Ерол да каже, че няма да ходи на работа в понеделник поради семейни проблеми и мъжът се изненада. Сигурно се е чудил какви проблеми може да има Нарин със семейството си, при което не ходеше да вижда, но все пак показа вежливост и не зададе твърде много въпроси. Ще бъде ли на работа във вторник? Да, ще бъде. В такъв случай, няма проблем. Приключи разговора, реши да разгледа Яслъхан на дневна светлина и напусна къщата. Разходи се из старата борса за търговия на едро, покрай „Кафенето на ъгъла“ и пазара. Остана удивена от новите общински автобуси и микробуси. Навсякъде беше още пусто, защото беше неделя сутрин, но редиците от коли, паркирани отстрани край пътя, показваха колко много се бе увеличило населението на града. Мина бавно покрай търговците на бяла техника и магазините, и огледа грозните модерни кооперации, издигнати в центъра на града. По фасадите на повечето от тях имаше безсмислени шарки от цветна мозайка. Макар че тези части попадаха малко далече от квартал Муратели, това бяха места, които познаваше като дланта на ръката си. Малко по-нататък, точно срещу парка, на мястото, където някога се намираше къщата на дядо й, се издигаше светлозелена кооперация. Трябва да беше най-грозното зелено на света. Зачуди се дали вуйчовците й все още живеят там, дали сградата е тяхна, но това любопитство трая само няколко секунди. Дявол ги взел. Ако не беше тяхната алчност, семейството й щеше някак да преживява. Мехмет нямаше да се депресира, че няма да бъде футболист, Шадийе нямаше да прави това, което правеше, и кой знае, Реджеп може би нямаше да избяга. Може би пак не би дошло щастието при тях — защото парите нямат връзка с щастието, а имат с нещастието, но ако бяха получили пари от дядо си, дали щяха така да бъдат разпилявани с всеки повей на вятъра. Поне нямаше да се отровят и да измрат като плъхове заради непочистения комин. В смъртта има благородство, в отравянето от печка няма. Има само срам от нищетата, невежеството и от това да си всъщност никой. Случилото се със семейството й не беше като да умреш от рак или да умреш, защото те е блъснала кола. Приличаше на съдбата на измръзнало от студ куче и внушаваше пълно отчаяние. Почувства, че й призлява и веднага след това коленете й омекнаха. Седна на оградата на парка и докато гледаше къщата на дядо си, постепенно се почувства по-добре. Нямаше начин да се разплати с миналото, защото миналото отминава. Ти си това, което остава.