В понеделник, веднага след края на лекцията, бързо събра нещата си и хукна по коридора. Имаше повече от час, за да стигне до работа, но бързаше да не закъснее още първия ден. По-добре беше да подрани, отколкото да закъснее. Краката й бяха в плачевно състояние от многото вървене из Истанбул през първите дни, но вече се бяха тренирали с помощта на младостта й. Сега спокойно можеше да върви почти час и половина — два. Знаеше, че това не ще продължи вечно, че Истанбул е толкова голям, че не можеш да живееш с ходене пеша и в последните дни беше започнала да проучва автобусите, номерата на автобусите и знаците, които показваха автобусните спирки, хората които слизаха и се качваха в тези автобуси. Когато има малко пари и когато се почувства готова, и тя ще се качи. Първо щеше да започне с малки разстояния, ще се качи пред университета и ще слезе малко по-нататък. Като свикне, щеше да отиде и по-далече. Зави й се свят само като помисли за това. Плашеха я бутането и блъскането, тълпите, отварящите се със съскане врати.
На излизане от университета не можеше да свали очи от автобусите. Студенти, които знаеха къде отиват, просто поглеждаха номера и скачаха вътре, без да се колебаят дори за миг. Имаше даже и такива, които на групи от момичета и момчета се качваха със смях и бърборене. Нарин искаше да е една от тях. Самоуверена и весела като тях… В този момент минаваше пред автобус, в който се качваха, и се опита да забележи как младежите пъхат билетите си или показват картите си. Беше наблюдавала много пъти преди това, но й харесваше да го повтаря. Беше насочила вниманието си изцяло към билетите, които слагаха в кутията до шофьора и не видя колата, която изскочи внезапно иззад автобуса. Полетя във въздуха и се блъсна в асфалта, а хората започнаха да тичат към нея. Дори тогава не разбра, че е ударена от кола. Беше шокирана какво й се случва. Един мъж я хвана за рамото и се опита да й помогне, тя понечи да се изправи, но болката в крака я накара да падне обратно на земята. Когато едно момиче с дълга къдрава коса коленичи, обляно в сълзи до нея, тя беше на ръба да изгуби съзнание.
— Добре ли си? Нищо ти няма, нали? Аз… толкова съжалявам… Изскочи неочаквано зад автобуса. Не те видях — каза момичето. Влажните й очи бяха изпълнени със страх и Нарин осъзна, че я познава. Беше високото момиче от университета. Ходиха на едни и същи лекции няколко пъти и всеки път момичето беше облечено с такива красиви неща, че Нарин не можеше да отлепи очи от нея. Знаеше и името й: Дениз. Това беше последното нещо, което си помисли, преди да изгуби съзнание.
Когато дойде на себе си, лежеше на носилката в една линейка и към ръката й беше включена система. Дениз седеше на пейката отстрани до нея сред дежурния екип и очите й бяха подути от плач.
— Вижте, отвори си очите — извика тя развълнувано. — Дойде в съзнание.
Един от мъжете в линейката поднесе светлина пред очите й и попита:
— Как се чувстваш?
— Кракът ме боли.
— А някъде другаде?
— Не знам. Къде отиваме?
— В болницата.
Нарин замълча. Нямаше смисъл да казва, че трябва да отиде на работа.
— Но аз нямам никакви пари.
— Сега не мисли за това.
Тези думи на мъжа я разтревожиха още повече. Когато стреляха по Мехмет и го приеха в болницата, имаше огромни разходи. На теория болницата беше държавна, но като се сложат лекарствата и това-онова, ако Дебелият Неджати не беше платил повечето от тях, не знаеше какво щяха да правят. А сега като го нямаше Дебелия Неджати да хлътне с пари…
— Не се притеснявай, аз ще платя всичко — намеси се Дениз. — Аз те ударих, значи аз трябва да платя.
Нарин изпита такова облекчение, че за момента забрави работата си, на която не можеше да отиде. Но само за един момент. После отново сърцето й се сви.
— Днес щях да започвам работа…
— Ще оправим и това, не се тревожи. Ти само се оправи, а ние ще се погрижим за всичко.
Дениз плачеше. Нарин се изуми, че едно момиче с толкова красиви дрехи плаче.
Двадесета глава
Точно както се беше досетила, гробовете представляваха купчини пръст, парче дърво на всяка от тях с имената, написани с криви букви, и много бурени. Ако пожелаеше, можеше лесно да махне парчетата дърво и да размени местата на имената, за да заблуди завинаги хората относно идентичността на онези, които бяха погребани тук. Ничий дух нямаше да почувства ако го направи, но основното беше, че понеже и тримата нямаха много посетители, и следователно никакъв помен нямаше записан в тяхна памет, промяната нямаше да има значение. Беше сигурна, че вуйчовците й не наминаваха; никой не иска да се изправя срещу греховете си, особено ако тези грехове са под земята. Не й беше трудно да се досети, че дори Мехмет и Шадийе да имаха любими хора, то те бяха забравили починалите, тъй като отдавна са починали, и бяха отплавали към нови любови; за нещастие спомените гният по-бързо от телата.