Погледна към Фърат, който стоеше малко по-нататък и се усъмни, че мислите й са верни. Пред нея стоеше споменът на живота й и не изглеждаше ни най-малко прогнил. Искрящите му кафяви очи излъчваха живот и светлина. Нарин си помисли, че това бяха най-искрящите очи, които бе виждала през живота си. „Хубав мъж“, помисли в себе си и не пропусна да добави, „Дано бог да го запази за неговата собственичка“. В този случай негова собственичка беше Ърмак. Коленичи в краката на майка си, така че да бъде в средата на трите гроба и започна да се моли. Три пъти Kulhavallah, един път Elham, три пъти Kulhavallah, един път Elham, три пъти Kulhavallah, един път Elham, заедно с „в името на Аллах, състрадателния, милостивия и милосърдния“ и накрая „Амин“… Знаеше, че това би направило майка й щастлива. Нищо не би могло да направи щастлив онзи простак Мехмет, но Шадийе сигурно ще е доволна. Шадийе ревлата! Какво ли прави под земята сестра й, която се страхуваше от всичко? Молеше се и пак се молеше. Знаеше, че никой друг няма да дойде да се моли за тях, затова сърце не й даваше да спре. Това беше единственото нещо, което можеше да направи за тях и даваше всичко от себе си.
Тръгнаха си от гробището и се качиха в колата на Фърат. След дълго мълчание Нарин попита:
— Какво стана със земята?
— Приключих, продадохме я.
— На късмет да е.
— Благодаря.
— Къде отиваме? — попита тревожно Нарин, защото Фърат пое по един път, който извеждаше от Яслъхан.
— Реших, че не искаш да засядаш вкъщи — отговори Фърат, но Нарин не се затрудни да отгатне, че искаше да каже: „По-добре да не оставаме вкъщи сами“.
— Какво ще правим в такъв случай?
— Ще те заведа в един рибен ресторант край морето. Някога често ходехме там. Попитах и ми казаха, че още работи.
— Ще седим край морето в този студ?
— Не се тревожи, има закрита част.
— Добре тогава, надявам се, че имат ракия.
— Е как! — засмя се Фърат.
— Знаеш ли, че за първи път видях морето, когато бях на тринайсет.
— Шегуваш се.
— Честна дума — каза Нарин.
Морето се намираше само на двадесет километра и беше сигурна, че тя е единственият човек в Яслъхан, освен слепите, който на тази възраст не беше виждал море. Наистина слепите дори може да са ходили край морето, да са вдишвали миризмата му, може би са потапяли краката си в него или може дори да са плували, но нейното положение можеше да се смята за по-лошо.
Майка й като малка беше ходила много пъти на плаж, беше се научила да плува в онези дни. Нарин се опита да си представи как е плувала майка й, когато е била дете, но не успя. В представите й майка й се разхождаше край морето, запретнала поли, но не отиваше по-далече. Нямаше представа дали баща й може да плува, но знаеше, че когато е в добро настроение често ходи на брега да се напива. Мехмет и Шадийе бяха ходили край морето със съседи. Но никой не се сещаше, че Нарин не е виждала морето. Нито приятелите й, нито съседите, нито майка й, нито баща й, нито брат й и сестра й… Не я оставяха вкъщи нарочно, но просто така, не било писано. Пък и в крайна сметка и тя не ги беше подсетила: „Вземете и мен“; не й беше минало през ума. За да може да поиска нещо, човек трябва да се научи да иска, а нея никой не я беше научил.
До тази възраст беше виждала морето само по телевизията и в книгите. Необятно пространство от вода, чудовищна капка вода. Пък и не беше толкова любопитна… Какво любопитно имаше в солената вода, но плуването наистина възбуди интереса й. Как се движеха хората напред-назад като риби? Как се гмуркаха в толкова много вода, без да се страхуват? През един пролетен ден, когато беше на тринайсет, по настояване на Юмюхан двете семейства заедно отидоха на плажа. Бяха седнали под огромно дърво. Времето не беше достатъчно горещо, за да влязат в морето, но Нарин беше изтичала и бе потопила краката си в него, беше вървяла по плажната ивица и наблюдавала как мокрите камъни изсъхват на слънцето.