— Не искам да спя с тебе.
— Сигурна съм.
— Луда ли си?
— Да, луда съм, затова ще е най-добре да се откажеш от идеята да бъдем приятели.
— Какво ти става?
— Продължаваш да бръщолевиш като идиот и ми лазиш по нервите. Хората не говорят за такива неща. Не казват: „Виж, повече не трябва да се целуваме“. Сякаш сме заедно и ти ме напускаш…
— Ооо, разбирам — засмя се Фърат. — Взела си присърце това, което казах. Искаше да тичам след теб и ти да ми кажеш „не“.
— И аз те разбрах. Ти си болен, и то сериозно болен. Наследил си го от майка си, предполагам — каза Нарин и веднага щом се чу, се разкая. — Съжалявам, извини ме, говоря глупости — опита се да поправи нещата, но в някои случаи това, че съжаляваш не е достатъчно.
— Няма нищо — отговори Фърат, но Нарин усети, че е нервиран. Не знаеше как можа да каже такова нещо. Изскочи от устата й от гняв. Ощипа се по крака под масата. Иса дойде и докато пълнеше чашите им не размениха нито една дума, около половин час устните им не се раздвижиха с друга цел, освен да ядат и да пият.
Накрая Нарин повече не можеше да издържи и попита:
— Още ли ми се сърдиш?
— Малко — отговори искрено Фърат. — Споделих с теб нещо лично и ти при първата възможност го използваш против мен.
— Знам, съжалявам. Всъщност не правя често такива неща, дори изобщо не го правя, но днес сякаш не съм на себе си.
— Това е, защото те целунах — каза Фърат със саркастична физиономия и посегна към скаридите.
Гипсираха счупения крак на Нарин и я оставиха в болницата два дни, защото имаше леко сътресение на мозъка. Имаше шест шева на челото и натъртвания на различни места по тялото. Дениз не я остави нито за миг през тези два дни. Бяха настанени в специална стая в частна болница и лекарите се въртяха на пети около тях. Даже чичото на Дениз дойде на посещение. Беше представителен, очевидно богат и добродушен човек. Целуна Нарин по бузата, седна в края на леглото и държа ръката й дълго време. Нарин беше трогната от близостта му с Дениз. Докато нейните вуйчовци не се бяха поколебали да измамят своите племенници и да ги оставят гладни, този човек се държеше с Дениз като със собствено дете и се отзоваваше на всяка нейна нужда.
През дългите часове, които прекараха заедно в болницата, Дениз й разказа страшно много неща. В онзи ден Нарин научи, че преди година тя беше загубила майка си и баща си при катастрофа и заради това през последната година бе изоставила следването, че макар да е второкурсничка, имаше да наваксва много уроци от първи курс, че сестра й учи в гимназия в Швейцария, че живее сама в апартамент, наследен от семейството й, че нейният чичо управлява семейните компании след смъртта на баща й, че той се грижи за Дениз и сестра й, че чичото е добър човек, но с Дениз често имат проблеми, защото той не одобрява нейния начин на живот. И също така научи, че Дениз не можеше да спре да говори и не можеше да стои на едно място.
Денят, в който излязоха от болницата и се качиха в червената мазда на Дениз, гласът на Нарин стана дрезгав от вълнение. Колата имаше черни кожени седалки и миришеше прекрасно. Нарин, която до този ден беше влизала в кола само няколко пъти, естествено не разбра, че така мирише една нова кола. Дениз щеше да я заведе първо в ресторанта, щеше да я изчака да говори с Мурат бей, и след това щеше да я остави в нейния апартамент.
— Можеш ли да ме упътиш? Чувала съм името, но не знам къде се намира ресторантът — каза Дениз.
Нарин си зарадва като чу, знае името на ресторанта и се почувства горда. Значи, беше намерила работа в наистина известно заведение. Но когато се сети за възможността да е изгубила тази работа, белите облаци се разпръснаха и вместо тях се струпаха черни.
— На две или три пресечки по Истиклял — обясни Нарин.
— Това е много дълъг булевард… Трябва да знаем точно къде е, защото не можеш да ходиш в това състояние.
— Намира се на страната откъм площад Таксим. Не знам как се отива дотам с кола. Винаги съм ходила пеша.
— Тогава ще питаме и ще го намерим.
— Кое е това място?
— Какво имаш предвид?
— Ами, как се казва кварталът, в който се намираме сега?
— Аааа, в Нишанташъ сме.
— Близо ли е до Таксим?
— Близо е.
Наистина, след като попита двама души за пътя, Дениз успя да паркира точно пред ресторанта, и като измъкна патериците, които трудно се бяха побрали в задната част на колата, подаде ги на Нарин и попита:
— Какво ще работиш тук?