— Ще мия мръсни съдове. Чаши…
— Ще миеш мръсни съдове?
— Да — отговори Нарин и ужасеният израз, покрил лицето на Дениз, я накара да се почувства неловко. — По-скоро щях да мия съдове, но вероятно няма да ми разрешат да работя в това състояние.
Понеже Дениз не знаеше какво да отговори, затвори вратите на колата и отвори вратата на ресторанта, за да влезе Нарин.
— Ще чакам отвън.
Беше само единайсет преди обяд и освен двама сервитьори, които подреждаха масите, не се виждаше никой друг.
— Господин Мурат не е ли тук? — попита Нарин.
Двамата сервитьори се спогледаха и понеже не бяха на работа в деня, когато Нарин беше работила там, не я познаваха. По-възрастният я изгледа с подозрение и каза:
— Вътре е, в неговия офис…
— Трябва да говоря с него.
— Чакай тук, ще погледна. Как се казваш? Защо искаш да говориш с него?
— Кажете, че го търси Нарин. Той ще се сети, идвах за работа онзи ден.
Човекът изчезна и Нарин погледна към Дениз, която чакаше облегната на колата пред ресторанта. Сякаш не беше достатъчно вниманието, което предизвикваше червената й кола, та с високия си ръст и чупливата коса беше станала притегателен център за квартала. Минувачите забавяха стъпки, за да могат да я разгледат, някои дори спираха. Дениз обаче си пушеше цигарата невъзмутимо, сякаш не забелязваше погледите, които се лепяха по нея. Нарин беше толкова погълната да гледа Дениз, че не забеляза кога Мурат бей застана пред нея. Когато той каза:
— Сега ми стана ясно… — тя се стресна. — Какво ти се е случило, моето момиче?
— Една кола ме блъсна пред университета. Идвах насам…
— Зло да те забрави! Ай, ай, ай! Бях изненадан, че не дойде и си помислих, че си намерила по-добра работа.
— Извинявайте, че не можах да ви кажа, преди малко излязох от болницата. Държаха ме два дни, защото имах сътресение.
— Разминало ти се е на косъм.
— Да, но сега съм добре. Исках да попитам дали мога да работя.
— Моето момиче, кракът ти е в гипс, как ще работиш?
— Мога да мия чашите седнала.
— В никакъв случай, миличка. Ела и започни когато се оправиш, ще ти пазя мястото. Но така не можеш да работиш, не е възможно. Луда ли си, ще се осакатиш завинаги.
— Трябва да работя, Мурат бей.
Човекът не знаеше дали да се смее или да плаче.
— Кога ще свалят гипса?
— Казаха поне месец.
— Тогава ела след един месец. Ще ти дам парите за този месец. Ще ги удържим от заплатата ти по-късно.
— Не, не мога да го приема.
— Можеш, можеш — каза Мурат бей и без да дава възможност на Нарин да си отвори устата, извади тесте банкноти от джоба си, изтегли няколко и й ги подаде. — Как стигна до тук?
— Човекът, който ме блъсна, беше така добър да ме докара. — Нарин пое парите и очите й се насълзиха. — Чака ме там, пред вратата.
Мурат бей се протегна и погледна Дениз.
— Късметлийка си, в тази страна те удрят и бягат.
— Благодаря ви — каза Нарин и сълзите потекоха като ручейчета по бузите й. Не можеше да си спомни кога за последно беше плакала. Не беше плакала когато баща й ги остави, нито когато простреляха брат й, нито когато една нощ напусна семейството си. Но сега не можеше да спре сълзите си пред този човек, който й подаваше пари.
— Хайде, хайде, не плачи. Виж, имам дъщеря на твоята възраст. Тя също ще отиде в университета, ако е рекъл господ. И освен това, ти ще работиш и ще ми ги върнеш, ще ти ги отрежа от заплатата, така че това е нищо.
— Бог да ви благослови! — каза Нарин и забеляза, че изразът на лицето на Мурат бей се смени изведнъж.
Неволно обърна глава натам, накъдето гледаше той, извън ресторанта, и разбра защо господин Мурат е втрещен. Дениз биеше един мъж. Нападаше го с неконтролируема енергия, налагаше го с всичка сила. Съседните търговци бяха излезли пред вратите си и гледаха какво се случва. Мъжът, когото биеха, се бе свил на земята и се опитваше да запази с ръце главата си от ударите. Мурат бей остави Нарин и изтича отвън, двамата сервитьори го последваха.
Докато Нарин излезе от ресторанта със счупения си крак, Мурат бей и сервитьорите бяха издърпали Дениз от мъжа, но конфликтът в действителност не беше стихнал, защото Дениз се опитваше да се освободи от ръцете на двамата сервитьори, които я държаха, и същевременно бълваше нечувани псувни срещу свилия се мъж, когото Мурат бей беше уловил здраво.
— Да еба и майка ти, и жена ти, копеле! Негодник! Мръсник, и син на мръсник!