— Дъще, спри да псуваш и ни кажи направо какво ти направи този човек — намеси се Мурат бей, стискайки здраво превития мъж.
— Опипа ми задника, копелето. Кой по дяволите си мислиш, че си, бе животно, да ми пипаш задника! — гласът на Дениз кънтеше из целия квартал.
— Ахмет, извини се на дамата — каза Мурат бей.
— Какво ти извинение, бе! Той ще ми се извини, че ми е пипал задника, а аз какво да кажа после? „Добре, няма нищо“? — протестира Дениз.
— Миличка, човекът е луд, просто е луд.
Някои от търговците се подсмихваха скришом пред дюкяните си, а други подвикваха на Ахмет, който след яростния бой трепереше от страх под ръката на Мурат бей:
— Ахмет, май пак те натупаха, а?
Дениз направи няколко крачки към Ахмет, Ахмет се опита да се измъкне, но Мурат бей не го пусна.
— Хей, ти наистина ли си луд, човече? — попита Дениз.
Ахмет сложи главата си на рамото на Мурат бей.
— Ох, сърце не ми дава да ти направя нещо. Ела, хайде ела де, да се сдобрим — този път Дениз разтвори ръце широко и пристъпи към Ахмет. Под изумените погледи на всички прегърна Ахмет, потупа мъжа по гърба и каза със смях: — Бедничкият, не трябваше да те удрям толкова по главата. Но престани да опипаш хората, малкия. Разбрахме, че си луд, но тук има хора, които са по-луди от тебе. — След това се обърна към обитателите наоколо и ги упрекна:
— Хора, грижете се за този ваш луд човек, бяхте го оставили на моята милост.
Влязоха в колата и Дениз се смя толкова много на това, което й се беше случило, че Нарин се усъмни дали не й се е разхлопала някоя дъска. Не спираше да повтаря:
— Ударих луд човек. Но никой не се опита да ме спре, честна дума, хората се забавляваха, стояха си и гледаха. Този, дето хвана мъжа, твоят шеф ли беше?
— Да.
— Е, какво стана? Разреши ли ти да продължиш работа?
— Да, но каза да отида след един месец.
— Правилно.
Нарин се страхуваше, че Мурат бей няма да я приеме след сцената, която направи Дениз, но не й го каза. Щеше да е по-добре поне да не беше псувала така. Мурат бей изобщо не приличаше на човек, който харесва такива неща.
— Симпатяга е твоят шеф — каза Дениз.
— Мурат бей?
— Да, има вид на мъжкар.
— Какъв вид има?
— На мъжкар, мъжко момче! Нали същият код е заложен в анадолската привлекателност.
Нарин не коментира. Не разбираше това, че Дениз намира Мурат бей за симпатичен. Яслъхан беше пълен с мъже като него.
Когато стигнаха до жилището на Нарин, Дениз извика:
— Това ли е? — Гледаше, сякаш никога не беше виждала такова място.
— Да.
— На кой етаж си?
— На четвъртия.
— Има ли асансьор тука?
— Не.
— Но ти не можеш да останеш тук. Как ще се качваш и слизаш четири етажа всеки ден със счупен крак?
— Ще вървя бавно.
— Не бъди глупава, отиваме вкъщи. Ще останеш при мен докато се оправиш. Сутрин ще те карам с колата до университета.
Дениз запали колата, без да изчака отговор и Нарин извика:
— Спри!
— Да пукна ако те оставя тук. Пък и живея сама в огромно жилище.
— Моят дом е на това място и искам да остана тук.
— Добре, да се качваме тогава. Като видиш какво е да вървиш по стълбите, ще се откажеш.
— Няма нужда.
— Не, не, ще ти помогна.
Слязоха от колата и влязоха във вмирисаната на влага сграда. Понеже Нарин не можеше да се качва по стъпалата с две патерици, тя сложи едната си ръка през раменете на Дениз и отпусна тежестта си на нея. Дениз не спираше да мърмори нещо като: „Ето, видя ли…“ На всеки етаж си поемаха дъх и с пристигането им на четвъртия етаж и двете бяха изтощени от умора. Дениз пое ключа, който Нарин й подаде, отвори вратата и се стресна като видя, че апартаментът е в още по-лошо състояние от сградата.
— Що за дом е това?
— Ето такъв — каза Нарин и вдигна рамене. Беше толкова уморена, че нямаше сила да се обижда.
— Коя е твоята стая?
Нарин посочи стаята, която се падаше точно срещу входната врата. Помисли си как ли ще реагира Дениз, като види само един дюшек на земята и дрехите й, сгънати до него.
— Добре, благодаря ти, ти слизай вече — каза на Дениз.
— Остави ме малко да си почина.
Последното нещо, което очакваше, отваряйки вратата, беше тримата човека, спящи в леглото й. Нарин изпищя, тримата скочиха от леглото и се оказа, че са чисто голи. Познаваше жената в средата — беше продавачката, истинската наемателка на апартамента. Нямаше представа кои са мъжете. Вместо да прикрие гърдите си, продавачката се опита да оправи изрусената си дълга коса и се развика: