Двадесет и втора глава
— Няма ли да дойдеш? — извика Фърат.
Нарин стоеше вкаменена насред салона с телефона в ръка. Чу стъпките на Фърат, вдигна глава и го погледна. Беше сложил ръце на хълбоците си и я гледаше, без изобщо да се притеснява от голотата си.
— Станало ли е нещо?
— Не.
— Станало е.
— Нищо не е станало — каза Нарин и се опита да се усмихне, Фърат направи няколко крачки към нея, обви голото й тяло с две ръце и я погледна в очите:
— Не лъжи.
— Няма да е лошо да се облечем. Тук е студено — каза Нарин.
— Не е студено, а на тебе ти е студено, според мен. По-точно измръзнала си. Кой се обади?
— Дениз.
— Еее?
— Какво „еее“?
— Какво те разстрои?
— Не съм разстроена, само искам да се облека.
Фърат целуваше врата и раменете й, галеше гърдите й, сякаш не беше чул.
— Мисля, че сме достатъчно облечени.
Нарин го избута и рязко каза:
— Престани.
Фърат беше предложил на Ърмак да се оженят. Кога ли е станало това? На рождения ден на Ърмак или по-късно? Незнайно защо до този момент не си беше помисляла, че Фърат обича Ърмак. Защо не беше помислила? Трябва да е влюбен в нея, щом й е предложил и от това Нарин се чувстваше дълбоко наранена. Значи Фърат мислеше за Ърмак, когато си лягаше нощем и правеше бъдещи планове, свързани с нея. Беше така изпълнена с омраза и гняв, че за миг си помисли, че ще експлодира. Ще избухне и ще се пръсне на парченца наоколо.