— Нарин! — беше все още тъмно, когато подскочи от гласа на Дениз.
— Не се бой, не се бой, аз съм! — каза Дениз и седна на ръба на леглото.
— Какво стана? Какво има? Случи ли се нещо?
— Нищо — Дениз хлипаше.
— Тогава защо плачеш?
— Защото си тръгваш и аз пак ще остана сама.
— Не си сама, имаш цял куп приятели — Нарин беше изумена.
— Моля те, не си отивай! Моля те, не ме оставяй сама! — извика Дениз. Плачеше толкова силно, че Нарин едва разбираше какво и казва. Стана бързо и светна лампата, и когато видя подпухналото лице на Дениз, разбра че беше плакала с часове. Не знаеше какво да прави. Седна до Дениз и я прегърна.
— Защо плачеш? Хайде, Дениз, пила ли си? Кажи ми, защо плачеш?
— Не искам да остана сама в тази къща. На мен ми е добре, когато си тук. Но ти скоро ще си заминеш и аз ще остана сама. Ще остана с призраците.
— Призраци? За родителите си ли говориш?
— Да, когато няма никой вкъщи, и двамата идват и аз не мога да го понеса. Моля те, не си отивай, стой с мен, моля те. Откакто се нанесе тук, не са идвали. Най-сетне ме оставиха на мира.
— Няма призраци, Дениз. От мъка ги виждаш в сънищата си. Защото са мъртви…
— Аз ги убих — каза Дениз.
— Защо ти да си ги убила, миличка, било е катастрофа. Баща ти е карал колата.
— Да, той караше, но се скарахме. Толкова го ядосах, че той се обърна да ме удари и в този момент изгуби контрол над колата.
Нарин замълча. Дениз не беше споделяла това преди.
— Умряха заради мен. Не можах да кажа това дори на Ърмак. Ако знае, сигурно ще ме намрази. Толкова ги обичах, а ето, аз ги убих.
Нарин се опита да я успокои:
— Било е катастрофа. Все пак е било катастрофа.
— Те ме обвиняват. Аз във всеки случай се обвинявам, но това не им е достатъчно. Не си отивай, умолявам те. Ще направя каквото поискаш.
— Добре, няма да си отида — каза Нарин и я прегърна силно. — Ще остана тук с тебе, а ти ще идваш с мен всяка сутрин на лекции.
След онзи ден тези същества от два далечни свята постепенно ставаха все по-близки, споделяха тайните си и отваряха сърцата си една за друга. Сдърпваха се, караха се с жестоки думи, сърдеха се, прощаваха си. Не отнемаше много време, за да се превърнат от двама души, натрапени един на друг в резултат от пътен инцидент, в две близки приятелки. Тези две самотни души, две деца с разбити сърца, се уловиха едно за друго, за да пораснат. Стояха заедно двете, защото в началото нямаше друг клон, за който да се заловят, а после не желаеха да се залавят за никой друг.
Нарин й разказа за Яслъхан, за майка си, баща си, Мехмет и Шадийе. Дениз не можа да сдържи сълзите си, когато научи как Мехмет е бил прострелян точно когато можеше да отиде във Фенер. И се разпсува, щом Нарин й разказа как я бяха пребили като каза на майка си, че брат й е продал Шадийе на шивача. Харесваше Дебелия Неджати колкото Нарин и съчувстваше на Ердоган колкото нея. По онова време не беше разказала на Дениз единствено за Фърат. Всъщност щеше да говори и за него, но не й се превърташе езика да изрече името Фърат.
Двадесет и трета глава
Нарин стана рано сутринта и излезе от къщата, без да я види Фърат. След обаждането на Дениз и двамата бяха отишли всеки в своята си стая и прекараха нощта разделени. Бяха обърнали гърбове към ледената стена, която разделяше стаите им и бяха изчакали да изтекат часовете на нощта. Понякога правенето на любов сближава хората, но друг път ги отдалечава, а когато двама души обърнат гръб един на друг, разстоянието помежду им е равно на обиколката на света.
Нарин вървеше бавно с ръце в джобове по улиците на Яслъхан и си мислеше как само за няколко минути климатът между двама души може да премине от лято в зима. Чувствата й се бяха струпали на куп като пътници в задната част на автобус, който рязко беше натиснал спирачки. Чувстваше се виновна, защото бе измамила сестрата на най-добрата си приятелка. Тъгуваше, защото Фърат обичаше Ърмак. Чувстваше се незначителна, защото Фърат не я обичаше. Беше объркана, защото не разбираше какво харесва в Ърмак. Беше изморена, защото бе пробягала разстоянието между щастието и тъгата със скорост, която можеше да бъде смятана за световен рекорд.
Най-напред се отби при Ердоган и разгледа стария квартал на дневна светлина. Хората внимателно я оглеждаха, но никой не я позна. Отидоха заедно с Ердоган при каменоделеца, Нарин избра надгробни плочи за майка си, брат си и сестра си и даде на човека малко пари. Щеше да изпрати остатъка от Истанбул, когато той ги довърши. Остави на Ердоган номера си и взе неговия, прегърнаха се дълго, прехапали устни да задушат и скрият сълзите си един от друг, и се разделиха. Пътьом се обърна и погледна Ердоган в гръб, и като видя колко е остарял преждевременно и как се е прегърбил на две, почувства болка в сърцето си, очите я заболяха и сълзите й потекоха. Силният и здрав Ердоган сега ситнеше с малки стъпки като старче. Животът го беше изтощил, и не само че не му бе подарил един светъл ден, ами бе отнел и младостта му. В Истанбул мъже на същата възраст позираха за светски списания с младите си съпруги, ходеха на ски и танцуваха по празненства.