— Чичо Ердоган! — извика тя с всичка сила. Ердоган спря и я погледна. Нарин бързо се приближи до него и отново обви врата му с ръце.
— Чичо Ердоган, какъв добър човек си ти. Някой друг на твое място щеше да обърне гръб на семейството на този, който е избягал с жена му, а ти никога не ни обиди, винаги беше добър с нас. Не прехвърли към нас омразата, която изпитваш към баща ни.
— Но аз не мразех Реджеп — каза Ердоган и оправи шапката, която Нарин беше изместила.
— Не си го мразил?
— Не съм, кълна се.
Нарин погледна с недоверие очите на Ердоган. Погледът му беше чист като на човек, който казва истината.
— Ами Юмюхан? — попита Нарин. — И нея ли не мразеше?
— И нея.
— Никак ли?
— Никак.
— Мили боже, а аз си мислех, че мразиш и двамата.
През ясния поглед на Ердоган преминаха облаци и той каза:
— Умрях, моето момиче, в онзи ден. Мъртвите мразят ли?
Нарин за първи път видя как думите изхрущяват, трошат се и падат на земята, а студът я удари в лицето като бич. И Ърмак ли щеше да умре като Ердоган, ако научи, че двамата с Фърат са правили любов? Ще отлети ли душа й достатъчно далече от тялото, за да не е в състояние дори да мрази? До там ли ще се пречупи сърцето й, че да не тупти повече? Както никога до сега се почувства за миг дъщеря на Ердоган. По какво се различаваше от баща си? Различаваше ли се по нещо от Реджеп, от когото се отвращаваше? Той беше избягал с жената на най-големия си приятел, тя беше спала с Фърат. Не беше по-добра от баща си. От баща си дори! Светът първо се завъртя няколко пъти около себе си, след това около слънцето; дните се превърнаха в нощи, нощите в дни, летата в зими, а зимите отново в лета, времето потече и накрая Нарин, като всички прокълнати хора, беше заприличала на човека, към когото изпитваше най-силен гняв.
Върна се в къщата, Фърат още го нямаше наоколо. Нарин предположи, че е затънал в сложна бюрократщина. Събра пръснатите си наоколо неща в малката раница и зачака. Беше нетърпелива колкото може по-скоро да се прибере в Истанбул. Този огромен град, където всеки се губи, беше станал мястото, където тя намери себе си. От години насам за Нарин Истанбул беше Ерусалим, Мека и Ватикана. Беше мястото, където душата й беше спасена, градът, в който животът й се усмихна. Там беше спокойна като хората, които знаят мястото на всяко нещо върху разхвърляната маса. В Яслъхан, който беше една стотна спрямо Истанбул, беше въпрос на секунди, за да пропусне пътя или да изгуби края на доброто и злото.
— Върнала си се по-рано, много ли чака? — влезе Фърат, понесъл две двадесетлитрови тенекии със зехтин.
— Току-що дойдох, преди десет-петнадесет минути. Какво носиш?
— Зехтин, взех едно тенеке и за тебе.
— Благодаря ти, но аз не готвя вкъщи. По-добре го дай на някой друг.
— Ти го дай, ако не го искаш.
— Защо го носиш тук? Трябваше да го сложиш в багажника.
— Вярно — смути се Фърат. — Ама че съм глупав! Мозъкът ми май е спрял да работи.
— Кога тръгваме?
— Можем да тръгнем веднага.
— Добре, аз и без това съм готова.
— Нарин…
— Добре, ще забравим случилото се — прекъсна го Нарин.
— Нямаше това да кажа.
— Аз го казах.
— Защо?
— Защо ли? Нормално ли ти се струва да спиш с някой веднага щом си предложил брак на друг?
Фърат се изчерви.
— Дениз ми съобщи новината вчера вечерта, когато се обади. Поздравления.
— Съжалявам, но…
— За какво съжаляваш? Не е твоя вината, че си се родил толкова нагъл!
— Не съм предлагал на Ърмак, просто разговаряхме за брака, това е… И е направо нелепо, че е стигнало до тебе. Беше само един разговор от рода: „Какво ли ще е ако се оженим“ и разни подобни…