— Наистина си жалък. Защо не се изправиш като мъж, да кажеш: „Да, женя се“?
— А ти защо започна да се държиш като принцеса сега? Дали съм женен или не — какво променя? В края на краищата ти и Ърмак сте приятелки… Ще рече, ти спа с гаджето на приятелката си — Фърат беше повишил тон.
— Ърмак не ми е приятелка. И никога не е била. За мен тя е само сестрата на Дениз — изсъска Нарин. Забеляза, че нещата започват да стават уродливи, но не й пукаше.
— Прекрасно, според теб на Дениз ще й хареса ли ако разбере, че си спала с гаджето на сестра й?
— Вероятно искаше да кажеш с годеника на сестра й. Не, не мисля, че ще й хареса.
— В такъв случай приключваме с тази тема.
— Разбира се, че ще приключим. Какво смяташ, че ще направя? Ще се помъкна след теб ли или ще кажа на Ърмак? Върви по дяволите! Глупак, идиот! За кого се мислиш?
— Къде отиваш?
— Отивам на автогарата. Няма да мога да издържа глупавите ти дрънканици с часове.
— Аз не говоря глупости.
— Не казвай нищо повече и да не си посмял повече да се приближиш до мен.
Изразът на очите й можеше да се сравни с този на умствено болен или на убиец. Фърат беше доловил това, направи назад крачката, която смяташе да направи напред и не се опита да спре Нарин, когато тя изхвръкна през вратата, мятайки чантата си на рамо.
Нямаше нужда да тича по целия път до гарата, но Нарин тичаше. Тичаше и се заклеваше, че никога вече няма да дойде в Яслъхан и напълно ще забрави Фърат. Изреждаше в себе си цялата серия от проклятия, които знаеше. Срещу себе си, Фърат, Ърмак, съдбата и нещастието. Влезе в улицата, където някога беше съборила Мехмет и мина пред шивашкото ателие, където някога беше спипала Шадийе. Гърбавият шивач седеше в ателието си, което се бе превърнало в истинска развалина и зловещото му лице беше заровено в парцала пред него. Обеща си от сега нататък да не мисли за когото и да е от тях. През последните дни беше видяла колко струва ровенето в миналото. Зарадва се като видя, че автогарата е на същото място, на което я помнеше. Най-малкото беше се случило нещо хубаво в края. Не се натъжи, че има два часа до първия автобус за Истанбул; отпусна се на един от столовете в чакалнята, където дремеше младолик мъж. Прекара двата часа в чакане автобусът да дойде, пътниците да се съберат и в гризане на ноктите си. Най-после моментът дойде и всеки си седна на мястото.
Искаше да наблюдава отлитащите покрай прозореца дървета, пътища, постепенно разреждащите се къщи и хора, но трябваше да затвори очи, защото жената със зеления пуловер до нея беше толкова бъбрива, че да му прилошее на човек. Веднага щом напуснаха Яслъхан, тя извади от чантата си пакетче, пълно с бисквити и почерпи Нарин, а тя беше направила огромната грешка да си вземе една бисквита. От този миг нататък жената започна да говори. Не бе малко постижение да запълни първите двадесет километра от пътуването с нейния съпруг, който преди две години се беше пенсионирал като служител в Управлението на горите, синът й, който се занимавал с електричарство, снахата, която сутрин пращала внучето й на училище без да му даде закуска и дъщеря й, която се била омъжила за човек, който притежавал фабрика за юргани в Германия. Макар че онази част за юрганджийската фабрика прозвуча странно на Нарин, тя не беше задала никакви въпроси, за да не даде възможност на жената още повече да разхлопа ченето си. Жената в зеления пуловер очевидно не страдаше от липса на теми; като скачаше от една в друга, тя водеше едностранния си разговор в широк обхват — от инжекциите, които й бяха слагали заради болките в гърба, до пилафа, който се приготвя със зехтин. Чифт устни, които мърдаха непрестанно, един език, който се въртеше неспирно в устата, пръскаща слюнки, и вежди, които подскачаха нагоре-надолу… Това беше цената, която Нарин трябваше да плати за една бисквита. Жената продължаваше да разказва, без да обръща внимание на трохите, които бяха нападали по зеления пуловер, стегнал здраво огромните й гърди. Тъкмо се канеше да вдигне пръст срещу Нарин и да я предупреди никога да не слага зехтина, преди да е завряла водата за пилафа, когато Нарин повече не издържа и я прекъсна:
— Ако ме извините, аз малко ще поспя, нощес изобщо не заспах.
Жената разбира се не беше доволна от тази ситуация, но Нарин мигновено сгъна палтото си, намести го между главата си и студения прозорец и затвори очи. Не промени позата си дори когато чу сигнала, че е получила съобщение на телефона — уж продължаваше да спи. Условията, в които беше попаднала, бяха наистина смущаващи, но Нарин предпочиташе да изтърпи това неудобство, вместо да прекара часове на меката седалка в луксозното Ауди на Фърат. Това беше мястото на Ърмак, а когато седиш на чуждо място, животът знае как да те избута от него.