— Много си чиста, ти бе! — каза Дениз и очите й се насълзиха. — С такава невинност много ще ни е трудно с теб в Истанбул.
В онази нощ Нарин щеше да преживее много неща за първи път. За първи път щеше да отиде в бар, щеше да изпие първата си напитка, и за първи път щеше да се напие. Всичките тези неща малко или повече предвиждаше, но дори през ум не й бе минало, че ще види самолет за първи път в живота си. Когато влезе в нощния клуб на най-широката улица в Етилер, най-напред не разбра какво е жълтото нещо, което влиза вътре откъм задния край на сградата. Устата й остана отворена от удивление, когато Дениз й каза, че е истински самолет, че може по-добре да го види от ресторантската част на горния етаж, и че ако иска може да го разгледа от там. Въобще не можеше да проумее защо самолетът беше там.
— Самолетът върху сградата ли е паднал? — попита тя.
— Какво ти падане, това е част от декора, скъпа, сложили са го там, за да е по-оригинално — засмя се Дениз.
Никой не гледаше самолета освен нея, хората се трупаха около двата бара, единият от които беше голям, люлееха се под звуците на музиката и се опитваха да разговарят, като си викаха един на друг в ушите. Приятелите на Дениз се бяха събрали в ъгъла на големия бар. Нарин се почувства по-добре, когато отидоха при тях, защото, както беше казала Дениз, вече познаваше повечето. Ако можеш да влезеш в един от най-популярните нощни клубове в Истанбул и да кажеш здрасти на много хора там, няма от какво да се страхуваш. Отпи от чашата, която Дениз пъхна в ръката й и направи гримаса:
— Какво е това?
— Водка с тоник — отговори Дениз.
— Как го пиете това?
— Ще свикнеш!
Двадесет и четвърта глава
Мрак, мрак. Пълен мрак.
Понякога душата се обръща с лице към нощта, а после слънцето изобщо не изгрява. Денят вече не е цикъл, а приема формата на еднообразна линия и превръщайки света в съвършено равен лист хартия, животът спира да бъде неравен, превръща се в самата неравност. Такива периоди ги наричат лоши дни. В действителност трябва да се наричат мъртви дни, това са дни като блато, в което всеки човек попада през различни моменти от живота си. В спомените заемат място като много черни, малко бели или съвсем безцветни, периоди, в които съжаляваш, че си се родил… Дни, нощи, познати само на изживелите ги, подценявани от гледащите ги отстрани… Никой не може да види колко е черен твоят мрак, тъй като второто пришествие за всеки се стоварва върху него самия и пожарът за всеки се подпалва за него самия. „Ще мине“, казват от позицията на разбиращи, „ще мине, не се тревожи“. Това което казват е истина, наистина ще мине, но едва след като си бродил толкова сам, достатъчно дълго през мрака.
Нарин вървя цели петнадесет дни по този равен път. Петнадесет дни минаха така. През това време беше едновременно и щастлива, и нещастна, че Дениз е на почивка в Америка. Беше добре, че с отсъствието на Дениз, нямаше новини от Ърмак и Фърат. Благодарение на това не беше принудена да слуша истории за тях, нито да ходи на места, които те двамата посещаваха. Последното, от което имаше нужда, беше да се окаже някъде, където Ърмак и Фърат ще влязат хванати за ръце или пък да ги гледа как се целуват и си гукат. Трябва да има граници на злото, което човек може сам да си причини, а всичко това беше напълно извън границите на Нарин. Можеха да си живеят щастливо до безкрай в някой далечен ъгъл на света, стига да са далече от нея. Например в дъното на пъкъла.
Лошата страна на това, че Дениз я нямаше в Истанбул беше, че без нея Нарин се чувстваше съвсем сама. След двата дни, прекарани с Фърат в Яслъхан, беше успяла да види Дениз само веднъж, и понеже не знаеше как да й каже, как да й съобщи новината, че майка й, Мехмет и Шадийе са мъртви, бе изчакала тя да замине за Америка. Беше й казала по телефона за случилото се, докато се намираха на хиляди километри разстояние една от друга. Малко лъжа, малко истина… Частта за това, че го е научила от някакъв човек, когото случайно срещнала, беше лъжа, останалото беше истина. Дениз беше пищяла по телефона, викайки с цяло гърло бе плакала вместо Нарин. Поиска да се качи на първия самолет, който намери и да дойде, но Нарин я спря:
— Да не си посмяла! Да не си посмяла да се връщаш! Добре съм, не се тревожи.
За първи път дори работата не беше лек за терзанията й. Не можеше както обикновено да потъне в работата и да забрави всичко останало. Като че не й стигаха мъртвата майка, брат и сестра, ами Фърат също не излизаше от главата й. Постоянно си повтаряше, че е най-добре изобщо да не се виждат, но дълбоко в себе си не можеше да се откаже да чака обаждането му. Разболяваше се от мисълта, че той разменя думи на различно място, с различни хора, усмихва се, шегува се или се ядосва. Опитваше се да не навлиза във фрагментите, в които Фърат и Ърмак се хранят, гледат филми, разхождат се по улиците, плътно прегърнати и правят любов, защото, ако си спомняте, трябва да има граници на злото, което човек може сам да си причини. Продавачът на гевреци на ъгъла, продавачът в магазина и дори сервитьорът в ресторанта можеха да говорят с Фърат, само Нарин не можеше. Фърат можеше да се обажда на всекиго, само номерът на Нарин не можеше да избере. Понякога хората жадуваха само за едно изречение; ето така се чувстваше Нарин, жадна за едно изречение, доволна и на една дума… Умираше да го види. Не го виждаше, за да не умре.