Мисълта, която й мина през главата, я накара да вдигне глава от компютъра. Беше открила решение. В рамките на няколко минути идеята започна да й се струва още по-възхитителна. Защо не се беше сетила по-рано? Възможно ли е да е толкова лесно? Стана и се заразхожда из стаята. Отново щеше да направи нещо, което беше правила преди. След като бе успяла веднъж, нямаше причина да не успее пак? За първи път от дни насам сърцето й затуптя лудо: щеше да отиде в друг град! Анкара, Измир, където и да е… Знаеше, че ще може да си намери работа там. Щеше да говори с Ерол бей и за няколко месеца щеше да успее да си подреди живота на новото място. Така нямаше да се налага да прекарва всяка минута от живота си лице в лице с Ърмак и Фърат, да се усмихва на сватбата им, да тича да подари златна монета, когато им се роди дете. Щеше да си създаде блестящ живот в нов град, с нови хора. Какво я обвързваше с Истанбул? Единствено Дениз. Намръщи се и раменете, изправени преди минута, се приведоха. Как може да остави Дениз в Истанбул и да замине? Опита да се успокои, като си каза, че хората се разделят с децата си, но не успя. Дениз беше всичко за нея. Нейна приятелка, майка, баща, дете, психотерапевт, пациент, учителя й, ученика й, кафето, водата, виното, душата й, дробовете й. Във всяка добра идея си има слабо място и слабото място на идеята за Анкара беше Дениз. Има телефони, самолети, няма да се разделям с Дениз. А може би ще се върна отново като мине малко време и се стабилизирам.
Мислите й се пръснаха във всички посоки щом телефонът започна да звъни. А когато на екрана видя номера на Фърат, сърцето й се разтуптя от радост и ужас. Посегна, вдигна телефона и го опря до ухото си.
— Ало?
— Здравей, как си? — попита Фърат.
— Добре, благодаря. Ти как си? — гласът на Нарин прозвуча така рязко, че дори сама се изненада.
— Не съм добре.
Последва дълго мълчание. Нарин се страхуваше да задава въпроси, а Фърат някак си не можа да продължи изречението.
— Нарин, не знам какво да правя — най-сетне изрече с мъка. — И също така не знам как нещата излязоха от релси. Изморих се толкова дни да се възпирам да ти се обадя. От Яслъхан насам в главата ми си само ти.
В този миг целият гняв и обида на Нарин се изпариха, сърцето й омекна, но знаеше, че ако каже нещо нередно, то би могло да ги завлече още по-дълбоко в тресавището.
— Не говори така! — каза тя. — Не е хубаво така да се говори.
— Искам да те видя.
— По-добре да не ме виждаш.
— Не така… Наистина, искам само да те видя… Моля те, ела и ти у Дениз в събота вечерта. Всички щели да бъдат там. Поне нека те видя сред хората, виж, не казвам двамата да се срещнем. Искам да видя лицето ти, Нарин… — Фърат помълча няколко секунди, после продължи: — Защото ако не те видя пак, имам чувството, че ще умра.
Нарин се задушаваше, беше притисната между това, което би трябвало да каже и онова, което искаше да каже. Когато от нея не се чу звук, Фърат настоя:
— Ще дойдеш ли?
— Не знам.
— Липсваше ми. Не мога да ти кажа колко много ми липсваше.
Очите на Нарин се напълниха със сълзи. Затвори здраво уста, за да не отговори, но този път не можа да попречи на думите да се излеят от сърцето й, да се отронят от устните и каза сякаш изстена:
— И аз те желая…
Светът се завъртя.
Затвори телефона, опря чело в бюрото, сложи глава между ръцете си и остана така неподвижно много дълго. Знаеше, че върши нещо лошо, но в сърцето си не можеше да се почувства тъжна или засрамена от това. Имаше само едно име на чувството, което бушуваше в нея: щастие. Това е единственото чувство, което не може да се срещне у някой, който е влюбен в неправилния човек.