На следващия ден за първи път не можа да се събуди и изпусна първата лекция. Не можеше да си спомни кога си бяха легнали, бяха посетили три различни бара през нощта, а накрая бяха ходили да ядат шкембе чорба. Тя беше изпила далеч по-малко от другите и на никое от местата, където бяха ходили, не беше довършила чашата си, но изпитото беше достатъчно да я повали, понеже организмът й не беше свикнал с алкохола. На сутринта главата й се разцепваше от главоболие. С мъка отвори очи, видя колко е часът, скочи ужасена от леглото и изтича в стаята на Дениз. Намери я на леглото в дрехите от вечерта, спеше с отворена уста, беше се строполила пияна без дори да се пъхне под юргана.
— Изпуснахме лекцията, хайде, ставай! — развика се тя разтревожено.
Дениз нямаше намерение да се събужда и даде ясно да се разбере това чрез странните звуци, които издаде. Тъй като усилията да я събуди щяха да са само загуба на време, Нарин се облече набързо, върза косата си на опашка и изхвръкна навън. Нямаше достатъчно време да върви до Бешикташ, събра кураж и спря едно такси — за първи път в Истанбул щеше да пътува сама с такси — и отиде до Бешикташ, откъдето скочи в един претъпкан автобус. Може би щеше да успее да стигне на време за втората лекция. Протегна се покрай едрия мъж, застанал пред нея, сложи билета си в кутията и почувства странно безпокойство. Ръката на мъжа, която беше хванала лоста, й изглеждаше странно позната. За миг сякаш всичката сила се изцеди от краката й и остана права единствено благодарение на хората отзад, които я подпираха. Това беше най-хубавата страна на един претъпкан автобус — и да искаш, не можеш да паднеш. Нарин знаеше кой е едрият мъж, дори и да не беше помръднал и завъртял главата си наляво, за да погледне през прозореца. Тя позна Червенокосия Реджеп по огромната лапа, стиснала лоста още преди да види лицето му. Баща й стоеше пред нея, обърнат с гръб. Под натиска на хората отзад Нарин се беше опряла в неговото кафяво кожено яке и долавяше миризмата му, която въобще не се беше променила за последните три години. Няколко сиви кичура се бяха появили сред русолявата коса на Реджеп и изглеждаше малко по-едър, отколкото го помнеше Нарин — може би беше напълнял. По ръцете му се бяха появили едно-две петънца, които по-рано ги нямаше. Малки, кафяви старчески петна, които хората наричаха „гробищни цветя“… Тъй като човек може да крещи и без да издава звук, никой не чу вика, който се надигна в Нарин. Стисна здраво устни, та никой да не чуе виковете на сърцето й, на ума й, на дробовете, коленете и стомаха й. Кошмарите не са само в сънищата, човек преживява най-ужасните от тях с отворени очи, защото въображението на живота е много по-силно и жестоко от това на човешкия ум. Погледна брачната халка, която блестеше на лявата ръка на баща й. Интересно как я беше сложил на пръста си, без да се разведе с майка й. Въпреки че, каже ли се Червенокосия Реджеп, може да се очаква всичко. Баща й надминаваше Сатаната и вероятно с всякакви средства беше успял да се разведе с майка й. Трафикът се заинати и не помръдваше. Страхът и вълнението на Нарин от първите минути постепенно отстъпиха пред любопитството.
И тъкмо заради това любопитство пропусна спирката, където трябваше да слезе и се помъкна след Реджеп.
Този ден вечерта Дениз се върна в къщи и щом видя Нарин, която гледаше телевизия в дневната, изпищя:
— Какво си направила с косата си?
Нарин спокойно обърна поглед от екрана към Дениз и прекара ръка през късичката си черна коса:
— Отрязах я и я боядисах, но май не съм се справила много добре с боядисването.
Наистина не се беше справила. Заедно с косата си беше боядисала с черно челото, тила, и най-лошото, ушите.
— Много ли е зле?
— Не, не е заради това. Аз само… Не знам, ако ми беше казала, щях да те заведа при фризьор — каза Дениз. Не можеше да повярва, че Нарин бе пожертвала дългата си руса коса, но не каза нищо повече, за да не я разстрои. — Всъщност е хубаво, синият цвят на очите ти изпъква повече, но… Не знам, ако го беше направил фризьор, щеше да е много по-добре.
— О, няма нищо, на мен ми харесва. Имаш ли цигара?
— И таз добра, започна да пушиш ли?
— Не, с пепелта ще изчистя потеклата боята. В нашата махала така правеха жените.
„Жените“ бяха Юмюхан. Жената понякога боядисваше косата си, а друг път си слагаше къна и съобщаваше на Нарин, защото знаеше, че тя обича да гледа, да седне срещу нея и да гледа.