Дениз измъкна цигара от пакетчето, запали я и каза:
— Аз ще я изпуша вместо теб. Добре, казвай сега, откъде ти хрумна тази идея да си промениш косата?
— От къде да знам, няма конкретна причина, беше ми скучно. А когато я отрязах, реших и да я боядисам.
Нарин не спомена на Дениз, че в този ден беше срещнала баща си и го беше проследила до магазинчето в Тахтакале, където продаваше дрънкулки. Реджеп не беше забелязал Нарин, но Нарин се страхуваше, че всеки миг може да я види. Беше вървяла след него със свито сърце. Не спря да се безпокои, докато не купи един индийски шал от магазина на отсрещния ъгъл и не го уви на главата си. Едва след това се почувства уверена, спокойна, осмели се да мине няколко пъти покрай магазина на баща си и да погледне тайно вътре.
Видя каквото можа да види, но вече не беше в състояние да се върне в университета. Единственото което искаше, беше да се прибере по най-бързия начин вкъщи и да се завие презглава с юргана. През целия път се ядосваше на себе си. Защо беше проследила баща си? Ами ако Реджеп я беше видял? Баща й действаше импулсивно, можеше да подмине, без да каже дума, а можеше да сграбчи Нарин за ръката и да я върне право в Яслъхан. Беше достатъчно само да си помисли за тази възможност, за да настръхне цялата. Ако знаеше, че си е намерила работа и си е устроила живота, Реджеп даже щеше да иска пари от дъщеря си. Като последната глупачка се бе изложила на опасността да го проследи.
Потънала в мисли, мина покрай една аптека, спря, след кратко колебание влезе и си купи боя за коса. Ако не беше видяла Юмюхан да бърше и подрежда рафтовете в магазина на баща си, никога нямаше да й мине през главата мисълта да си боядиса косата.
Двадесет и пета глава
Когато Дениз премина през входа за пристигащи от чужбина, бутайки трите си огромни куфара, тя изглеждаше повече като филмова звезда, току-що излязла от салон за красота, отколкото като човек, който е пътувал половин денонощие. В тъмните, прилепнали дънки, бялата блузка, тъмносиния блейзър и обувки на висок ток, бе невъзможно да се повярва, че пристига чак от Ню Йорк. Присви очи, огледа тълпата, събрана пред входа, и се усмихна, когато видя махащата й Нарин. Нарин приближи до нея и прегърна приятелката си.
— Колко си отслабнала — тъжно я погледна Дениз.
— Предполагам, че съм свалила едно-две кила.
Беше отслабнала с пет килограма за три седмици.
— Повече от едно-две — отбеляза Дениз, докато заедно бутаха количката с куфарите. — Съжалявам, че не бях до теб в такъв момент. Не трябваше да те слушам, трябваше веднага да се върна в Истанбул.
— Нямаше какво да се направи — каза Нарин и сви рамене. — Случило се е преди години. Колко много неща си накупила.
— Малко напазарувах.
— Няма да се поберат в багажника, ще сложим единия на задната седалка.
— Нарин, добре ли си? Кажи ми истината.
— Не знам. Понякога съм добре, друг път съм зле.
— Значи така.
— Точно когато си мисля, че ми е минало, започва отново, а точно когато си мисля, че няма да ми мине, ми олеква.
Двете с мъка наместиха куфарите в старото Волво на Нарин. През целия път Дениз отрупваше с въпроси Нарин. Как е станал инцидентът, от кого е научила, как е отишла в Яслъхан, била ли е къщата същата като по-рано, видяла ли е някой познат, какво е почувствала, когато е отишла там, какво е гробището, как се е прибрала и къде е нощувала. Въпроси, въпроси, въпроси… След половин час Нарин беше изморена от измисляне на лъжа след лъжа.
— Да приключим с тази тема — каза тя. — Сега ти ми разкажи за Ню Йорк.
— Толкова съм недосетлива, нали? Разстроих те веднага щом пристигнах.
— Не, не съм разстроена. Да си кажа право, добре ми се отразява да поговоря за тях. Жестоко е да погребеш някого и да го забравиш.
Дениз помълча малко и намери начин да смени темата набързо.
— Има ли някой вкъщи?
— В момента няма никой, но доколкото знам Ърмак събира всички довечера.
— Отлично! Липсвахте ми всички.
— Можеш да си вземеш душ и да си починеш, докато пристигнат.
— Не съм уморена, спах по време на цялото пътуване. Хайде да отидем някъде да хапнем.
— Добре, какво ти се яде?
— Лефер.
Отидоха в претъпкан рибен ресторант в Истиние. Дениз не обичаше тихите места. Поръчаха си риба и ракия и потънаха в разговор. Нарин си помисли колко самотна се бе чувствала в нейно отсъствие. Знаеше, че ако беше възможно да й разкаже всичко така, както се беше случило, нямаше да потъне в такава дупка. Ако Ърмак не беше сестра на Дениз, а на някой друг! В такъв случай Дениз нямаше да я съди, а щеше да направи всичко по силите си да я накара да се почувства по-добре. Но сега щеше да я загуби. Не само нея, щеше да изгуби всичко, за което се беше борила. Дениз, приятелите си, работата си, дома си, този град… Застрашаваше всичко това заради човек, когото не можеше да спечели: Фърат! Щеше да се лиши от целия си начин на живот за нищо.