— Слушаш ли ме? — попита Дениз и се наведе през масата към нея.
— Да — отговори Нарин.
— В такъв случай защо не отговаряш на въпроса ми?
— Извинявай, какво ме попита?
— Попитах те защо плачеш?
— Не знам. Сълзите просто така си текат…
Без да обръща внимание на хората в ресторанта, Дениз стана от мястото си, седна до Нарин и я прегърна силно.
— Не го прави. Всички ни гледат — пошепна Нарин и се опита да се усмихне.
— Кой гледа?
— Съседната маса. Заради тебе ще ни вземат за лесбийки.
Дениз се обърна към тримата мъже, седнали на съседната маса, и каза:
— Не сме лесбийки — и мъжете смутено обърнаха погледите си към чиниите пред тях.
Нарин скри лице в ръка и каза на Дениз, която продължаваше да я прегръща:
— Не мога да повярвам, че го направи.
— Ти също ме прегърни!
Нарин направи каквото й казаха и за кратко обви с ръце врата на Дениз.
— Добре, прегърнах те, хайде сега, върви си на мястото.
— Защо се срамуваш от всичко? — попита Дениз и я пусна.
—Не се срамувам.
— Винаги се тревожиш какво ще си помислят другите хора. Какво значение има за нас? Виж, мисли по този начин: само ние имаме значение, става ли? Другите хора са само фигуранти. Всъщност, дори не са фигуранти, те не съществуват. Никой от тях не е реален.
Нарин се засмя. Идеята й допадна. Може би дори Фърат не беше реален; представляваше само илюзия, изградена от Нарин. Може би коминът никога не се беше запушвал и нейната майка, брат и сестра не бяха отровени от печката. Кой знае, може би всичката тази тъга, агония и обърканост са резултат от изградени от самите нас съновидения?
— Бих искала да повярвам в това — каза Нарин.
— В кое?
— Че всичко е само сън. Че можем да виждаме сънища от плът и кръв.
— В каквото вярваш, то е истината. Причината да са значими останалите хора е това, че ти ги цениш.
— Ти сякаш си се върнала от Индия, а не от Америка — каза Нарин през смях.
— Хайде да тръгваме вече. Ърмак изпрати съобщение, че ни чакат вкъщи.
Когато платиха сметката и станаха, лицето на Нарин отново помръкна.
По целия път се бореше със себе си да не започне да гризе ноктите си и накара Дениз да повтаря всеки въпрос по два пъти. Щеше да види Фърат за първи път от седмици насам и не знаеше какво ще се случи. До какъв край щеше да ги доведе всичко това? Когато влезе през вратата с разтуптяно сърце, цялото й тяло бе отпаднало, но успя да изглежда спокойна. Ърмак отвори вратата, прегърна сестра си като пищеше театрално, сякаш не три седмици, а три години не се бяха виждали. Любвеобилността й стана причина Нарин да смръщи лице. Държеше се така, сякаш не беше живяла в чужбина с години и не беше свикнала да се разделя със сестра си. Какво намира Фърат в тази идиотка? Мина покрай двете сестри, влезе в дневната и се озова лице в лице с Фърат, който разговаряше с Алтан на дивана точно срещу вратата. Завръщането на Дениз изглежда беше върнало настроението на всички. От всяко кътче на жилището се извисяваха смехове и весели звуци. Нарин целуна първо Алтан, после Ебру, който седеше непосредствено до тях. Когато дойде ред на Фърат, почувства, че цялата пламва и след бърза целувка се настани в най-далечния от него ъгъл, намери си едно местенце до Мемо. Дългата маса в дневната отдавна беше сложена и всички очакваха поръчаната от китайски ресторант храна. Нарин усещаше, че Фърат постоянно я гледа, но понеже се страхуваше, че някой ще забележи, не можеше да обърне очи към него. Чу звука от телефона за получено съобщение, вдигна чантата си и отиде в тоалетната. Знаеше от кого е, беше видяла Фърат да пише на телефона си. „Не мога да го преодолея, обичам те“, гласеше съобщението. Нарин седна на ръба на тоалетната, без да сваля панталона си и дълго гледа съобщението. В отговор написа: „И аз теб“, пусна водата в казанчето, излезе и се оприличи на хладнокръвна убийца. Когато срещна в коридора жертвата си и й се усмихна, почувства същото.