— Оправи си косата! — каза Ърмак на минаване и като се протегна, дръпна настрани бретона, който беше паднал върху лицето на Нарин.
Седна, улови погледа на Фърат и поклати глава, сякаш искаше да каже: „Загубени сме!“
Фърат погледна надолу и се усмихна леко.
Цялата вечер двамата си разменяха есемеси. Пишеха си по време на вечерята, когато вечерята свърши и докато седяха сред групичките от хора.
„Чудесно е, че те виждам“ — написа Фърат.
„И аз теб“.
„Какво ще правим?“ — попита Фърат.
„Не знам“ — отговори Нарин. Наистина не знаеше.
Бяха минали две години, откакто дойде в Истанбул. Стреснатата птичка бе свикнала с града, в който беше кацнала, беше разучила кварталите му и се беше научила да живее. Дните, в които бе дишала страх вместо кислород бяха останали назад в миналото, бяха се превърнали в избледнели измислици. Беше събрала достатъчно смелост, за да направи всичко, можеше да говори с всеки, да отиде навсякъде. От известно време не се чувстваше вече като прикрепена с неподходяща безопасна игла към единия край на града — бе успяла да се превърне в част от течащия трафик, пешеходците и изблиците смях. Вървеше по собствени улици, не по тротоари, дадени на заем, дишаше свой собствен въздух, не останалия от другите, трепереше от собствен студ и се печеше на собствено слънце. Когато нощем повдигнеше глава към небето, там виждаше своите собствени звезди. В края на двете години разбра, че ако принадлежиш на един град, тогава и той ти принадлежи. Все още живееше заедно с Дениз и работеше в същия ресторант. През последната година Мурат бей й беше позволил да сервира. За Нарин беше добре да избяга от смесената миризма на препарати за миене и пара в умивалното помещение. Беше единствената жена, която работеше там и макар през първите дни клиентите да го намираха за странно, скоро свикнаха с присъствието й. Мурат бей беше толкова доволен от нейното усърдие и дисциплина, че сериозно се замисли да наеме повече жени на работа.
В петъчните вечери ресторантът беше много претъпкан и този петък не правеше изключение. Макар че сложиха допълнително столове на всяка маса, все пак имаше пет-шест души до вратата, които чакаха да се освободи място. В такива дни Нарин беше много доволна. Колкото повече пари изкарваше Мурат бей, толкова по-щастлива беше тя. Искаше бизнесът да се разраства все повече и всичко, до което Мурат бей се докосне, да се превръща в злато. Обаче през онзи ден Мурат бей беше странен. Мина няколко пъти покрай Нарин, но дори не я поздрави. Той, който винаги се интересуваше от нея или поне й кимаше за поздрав. Ето защо се разтревожи, когато майстор Байрам й каза, че шефът иска да я види. Беше притеснена, когато влезе в стаята на Мурат бей. Чудеше дали не е направила нещо, което да го разсърди, но не се сещаше какво.
— Викали сте ме — рече плахо, когато влезе.
— Затвори вратата, моето момиче!
Когато Нарин изпълни нареждането му, тревогата й се превърна в паника. Дали нямаше да я уволни?
— Ако ти давам отпуска по време на изпитната сесия, не ти я давам, за да скиташ по улиците с момчета под ръка — каза строго Мурат бей. — Един приятел те видял завчера. Вървяла си по Истиклял с някакво момче. Аз мисля, че учиш вкъщи, а ти се развличаш.
— Съжалявам — каза Нарин с изчервено лице. — Онзи ден беше последната ми заверка. Бях готова за изпита и за няколко часа се поразходих по Истиклял, преди да се явя. Не го правя обикновено, всъщност никога не го правя. Просто така се случи…
— Не го приемам. Съзнаваш ли в какво положение ме поставяш пред останалия персонал?
— Съжалявам, Мурат бей, не помислих.
— Смятам те за чиста млада жена, която се тревожи за хляба си, бори се с живота, подкрепям те. А ти…
— Няма да се повтори, Мурат бей — каза Нарин. Ситуацията, в която беше — застанала пред шефа си с наведена глава като ученичка от началното училище, която предстои да накажат и която мъмрят — нарани силно чувствата й. Беше само въпрос на време да се разплаче ако остане по-дълго в тази стая.
— Внимавай с кого излизаш! Това е Истанбул, не прилича на градчето, от което си дошла. Тук използват хората, после ги захвърлят. Дори няма да разбереш какво ти се е случило. Чу ли ме?
— Да, чух — рече Нарин и първата капка бавно се търкулна по бузата към устната й. — Мога ли да си тръгна?
— Тръгни си! — каза мъжът.
Нарин изскочи от стаята и се втурна в тоалетната на персонала. Изми си лицето и изчака цветът му да се върне към нормалния. В такива моменти се мразеше се, че не може да е като Дениз. Дениз изобщо не забелязваше такива неща, подминаваше ги с усмивка. Защо тя не можеше да се усмихне и да отмине? Какво ако я хванат с приятел? Не забелязваше ли Мурат бей как тя се бъхти ежедневно, тича наоколо да върши работа, която дори не е нейно задължение и не пести усилията си? Винаги ли борбата за съществуване е страдание? Трябваше ли да изживее младостта си, без да хване любимия си за ръка и да се разходи поне за един ден? Чувството за вина олекна и червенината около очите й се отдръпна. Какво ли щеше да си помисли Мурат бей, който я съди, че миткосва по улиците, ако знаеше, че нощем с Дениз скитат от бар на бар? Все още беше далеч от усвояване на темпото на Дениз, но от известно време беше започнала да излиза с нея по две или три вечери в месеца — обикновено в събота вечер — прилепваше се към нея и заедно се прибираха вкъщи с първите лъчи на утрото. Харесваше нощния живот, ако имаше пари и време би излизала по-често. Имаше право на всичко, след като работеше толкова много. Излезе от тоалетната и се върна на работа, направи се, че не забелязва любопитните погледи след нея.