От три седмици имаше приятел, казваше се Тунч. Беше симпатичен младеж с червена, къдрава коса. Учеше право в четвърти курс на Юридическия факултет и от доста отдавна се навърташе около Нарин. Докарваше й се и благодарение на своята приветливост и инициативност бе успял да привлече вниманието на Нарин. Дениз беше толкова доволна от тази новина, че веднага организира парти, за да се запознае с Тунч. Според приятелите на Дениз новото гадже на Нарин беше доста обикновена личност, но все пак успя да се впише в кръга им. Дениз хареса Тунч. Тя толкова много искаше Нарин да си има гадже, че който и да й доведеше, беше готова да го прегърне.
Нарин приключи работа към полунощ. Както винаги изминаха безлюдната част от пътя, с други думи, разстоянието до Истиклял, заедно с майстор Байрам. От там беше лесно да върви до Мачка, само когато минаваше през Елмадаа клиентите, които се пазаряха с травестити, малко я притесняваха, но и с това беше свикнала. Вдигаше си качулката на главата и вървеше с бързи стъпки, без да повдига глава. Някои от травеститите бяха свикнали с нея, защото я виждаха по пет нощи в седмицата и дори бяха започнали да я поздравяват.
Когато се прибра, Дениз и Ърмак седяха в дневната. Сестрата на Дениз учеше в Швейцария и си идваше в Турция само за лятната и зимната ваканция — през лятото оставаше по-дълго, а през зимата само няколко седмици. Дениз ходеше в Швейцария по два-три пъти в годината, за да види сестра си. Изглеждаха привързани една към друга, но Нарин можеше да усети дистанцията помежду им. Периодите, когато Ърмак беше в Турция, бяха трудни за Нарин. Знаеше, че Ърмак не я харесва, полагаше усилие да не се мотае наоколо и се отбиваше в къщи колкото може по-малко. Но все пак усещаше, че при всяка тяхна среща спокойствието на Ърмак се нарушава. Може би се дразнеше, че сестра й е близка с някого толкова, колкото с нея или заради това, че чужд човек се е настанил в къщата им. Кой знае, може би разглеждаше Нарин като паразит, който се възползва от дадените му възможности. Каквато и да беше причината, резултатът беше еднакъв: Нарин се притесняваше, че е в тази къща, когато Ърмак беше там.
— Добре дошла — подвикна Дениз към Нарин, когато тя влезе.
— Здрасти! Как сте?
— Добре сме. Пием и клюкарстваме. Ела и ти се присъедини към нас. След като ти минаха заверките, нямаш да учиш уроци.
— Не, няма — отговори Нарин и след като взе една празна бутилка от вино и я занесе в кухнята, седна на фотьойла срещу тях. Не искаше да изглежда, че отбягва Ърмак.
— Потисната ли си? — попита Дениз, наливайки чаша с вино за Нарин.
— Малко. Днес шефът ме смъмри.
— Мурат ли?
— Да. Видели ме да се разхождам с Тунч онзи ден, когато си взех отпуск да уча. Кой ли ме е издал?
— Какво лошо има в това? — попита Дениз и подаде чашата на Нарин. — Трябва ли да учиш двайсет и четири часа, защото си взела отпуск?
— Извинявай, но човекът е прав — намеси се Ърмак.
Нарин й хвърли лош поглед и каза:
— Не съм казала, че няма право.
— Човекът те съжалява и ти дава работа…
— Винаги съм работила много. Като ме е съжалил и ми е дал работа, не съм лентяйствала.
— Не се сърди, скъпа… Помислил си е, че си от онези, които бързо прекрачват границата на приличието, след като прекарат известно време в Истанбул.
— Какво искаш да кажеш?
— Нали знаеш, идват в Истанбул малки селянки, а после започват да вирят нос…