Нарин почервеня. Дениз стана и прекъсна Ърмак:
— Какво общо има това с цялата работа?
— Не беше ли Нарин такава, когато дойде в тази къща, спомни си! Дори не можеше да говори с хората. Дрехите й, говорът й, всичко се е променило.
— Не съм прекрачила границата на приличието — рязко отвърна Нарин.
— Не излизаш от нощните клубове, обличаш се като Дениз, сприятеляваш се с нейните приятелки. Не, изобщо не си се разхайтила. Такава си дойде от село!
— Мисля, че си пила много, щом можеш да говориш такива глупости! И какво лошо има в това? Какво лошо, че е добила увереност? — Гласът на Дениз ставаше все по-висок. Нарин разбра, че скоро щеше да се разбеснее, протегна се и я докосна по ръката, сякаш да каже: Успокой се.
— Това е нещо повече от добиване на увереност — каза Ърмак провлачвайки леко. Нямаше намерение да отстъпва. — Освен това изобщо не е редно да живеете заедно. Караш я да свикне с един начин на живот, който не е за нея. В бъдеще тя няма да може да има същите неща! Нима ще се разхожда навсякъде с твоята чанта за хиляда долара на рамото?
— Аз… — започна Нарин, но не успя да продължи.
— Майната ти, Ърмак! — извика Дениз.
— Това е моят дом. Не можеш да ме изхвърлиш от собствения ми дом заради нея. Тя да се маха и да си ходи. Писна ми да виждам твоята храненица всеки път, когато идвам тук.
— Добре, тръгвам си — каза Нарин, но Дениз я хвана за ръката и я спря.
— Ти няма да ходиш никъде. Госпожа Ърмак ще си тръгне, защото тук вече не е нейният дом.
Дениз направи крачка към Ърмак, без да изпуска ръката на Нарин.
— Разделихме си наследството, скъпа. Ти каза, че не искаш тази къща и аз ти платих за нея.
— Но ти каза, че това не означава нищо, и че това е мой дом за цял живот — скочи Ърмак.
— Да, но сега промених решението си. Изчезвай!
Двадесет и шеста глава
Имаха връзка. На Нарин й беше трудно да го признае, но беше принудена да го приеме. Всеки ден си говореха многократно по телефона, звъняха си веднага щом се събудят, мислеха един за друг и се мятаха в една и съща бездна. Беше минал цял месец, откакто Дениз се върна от Америка, от този ден насам не се бяха виждали, и въпреки това помежду им имаше връзка. Невъзможно беше да се отрече. Докато си обуваше дънките, Нарин мислеше, че трябва да приключи с всичко това. През последните седмици наистина се беше увлякла и бе оставила нещата на собственото им течение. Въпреки че не се срещаха, Фърат постепенно ставате все по-важна част от живота и, а чувствата и, вместо да затихват, ставаха се по-силни. Всяка сутрин, отивайки на работа, си обещаваше, че този ден ще говори с Ерол бей по въпроса с преместването й в Анкара, но всеки път го отлагаше с някакво извинение. Обу високите обувки, които току-що беше купила, и червената копринена блуза, застана пред огледалото и извика:
— Приготвяш се за Фърат! Хем казваш: „Ще сложа край на всичко и ще се преместя в Анкара“, хем се контиш за него. Сега се вземи в ръце!
Ако можеше да се нахвърли на образа в огледалото, ако можеше да го удари! Вместо това се наведе напред и си сложи червило. Изглеждаше прекрасно. Малко по-късно щеше да излезе от апартамента, да се срещне с Дениз, Ърмак и Фърат и да отидат на кино. След това щяха заедно да вечерят. Щеше да види Фърат за първи път след един месец и вълнението от това беше така силно, че помиташе гнева, който изпитва към себе си. Като много хора, свикнали да живеят сами, имаше навика да си говори на глас със себе си, но днес думите влизаха в едното ухо и излизаха през другото. Канеше да излезе, но си спомни, че е забравила да си сложи парфюм и се върна. Взе шишенцето с парфюма, който беше носила нощта, когато правиха любов с Фърат в Яслъхан, напръска се и изхвърча от дома.
Филмът беше лош, но беше хубаво да седи до Фърат. Макар че Ърмак седеше от другата страна на мъжа и го държеше за ръката, на Нарин й стигаше дори докосването на раменете им. Беше сигурна, че по-късно няма да помни нито един кадър от филма, защото умът й постоянно беше другаде. Непосредствено до нея. Беше сигурна, че и неговите мисли са за нея. Чувстваше го. Точно както преди години на футболния мач на Мехмет, в онзи ден й се бе искало времето никога да не спира, да стоят така един до друг до безкрая, но времето не взе на сериозно това желание, секундите ставаха минути, минутите часове и филмът свърши.
— Да се откажем от вечерята и да вървим вкъщи — предложи Дениз. — Отвориха една фантастична турска пицария, ще си поръчаме нещо от там.