Габриел Гарсия Маркес
Невероятната и печална история на кротката Ерендира и нейната бездушна баба
Ерендира къпеше баба си, когато задуха вятърът на нейното нещастие. Огромната къща с попукана мазилка, зареяна сред самотата на пустинята, се разтърси до основи още при първия напор. Но Ерендира и баба й бяха свикнали с опасностите на онази налудничава природа, пък и в банята — украсена с пауни лекомислени като в римските бани мозайки — те почти не забелязаха колко е силен вятърът.
Гола и огромна, в мраморния басейн бабата приличаше на хубав кит. Внучката бе навършила едва четиринадесет години, беше хилава, с крехки кости и прекалено кротка за възрастта си. Пестеливо и съсредоточено, сякаш изпълняваше религиозен ритуал, тя поливаше баба си с вода, в която беше сварила разни очистителни билки и благоуханни листа, и те залепваха по пищните рамене, по разпуснатите, лъскави като метал коси, по могъщия гръб, татуиран безжалостно и с моряшко безсрамие.
— Тази нощ сънувах, че чакам писмо — рече бабата.
Ерендира, която говореше само в краен случай, попита:
— Какъв ден беше в съня ти?
— Четвъртък.
— Тогава е писмо с лоши вести — каза Ерендира, — но то никога няма да дойде.
След като я изкъпа, заведе баба си в спалнята. Тя беше толкова дебела, че можеше да върви само подпряна на рамото на внучката си или на една тояга като епископски жезъл, но дори и в най-тромавите й движения се чувствуваше могъществото на някогашна величественост. В спалнята, подредена претрупано и налудничаво, както и цялата къща, Ерендира изгуби още два часа, за да оправи баба си. Разчеса косите й кичур по кичур, напарфюмира ги, прибра ги, облече й една рокля на тропически цветя, напудри лицето й е талк, начерви устните й, разтърка бузите й с руж, на маза клепачите й с мускус, лакира ноктите й със седефен лак и след като я нагизди като кукла; по-голяма от човешки ръст, заведе я в градината с ухаещи до задушаване цветя — също като онези по роклята й, — сложи я да седне на едно кресло, подобно на трон, нави й грамофона с тръба и я остави да слуша късичките плочи.
Докато бабата плуваше в тресавищата на миналото, Ерендира се залови да измете къщата — мрачна и претрупана с невероятни мебели и статуи на измислени същества, и паяжини от сълзи, и гипсови ангели, и едно пиано със златист лак, и безброй най-неочаквани по форма и размер часовници. Имаше в двора една щерна, в която години наред бяха събирали вода, донесена на индиански гърбове от далечни извори, а сега в нея живееше една рахитична камилска птица — единственото пернато, устояло на изтезанията на онзи проклет климат. Къщата се намираше далеч от всичко, в самото сърце на пустинята, до едно селище с бедни и нажежени улички, където козлите се самоубиваха от отчаяние, щом задухаше вятърът на нещастието.
Това необикновено жилище бе построено от съпруга на бабата — един легендарен контрабандист на име Амадис. От него тя роди син, който също се казваше Амадис и беше баща на Ерендира. Никой не знаеше нито произхода, нито потеклото на това семейство Най-разпространената сред индианците версия беше. Амадис, бащата, откраднал своята красива жена от публичен дом на Антилските острови, убил с нож един човек и завинаги я отвлякъл в пустинята, където никой не можеше да му търси сметка. Когато двамата Амадисовци умрели — единият от меланхолия, другият направен на решето в една разпра между съперници, — жена му ги погребала в двора, отпратила четиринадесетте босоноги слугини и в полумрака на тази потайна къща продължила да лелее своите мечти за величие — благодарение саможертвата на незаконородената си внучка, която тя отгледала от самото й раждане.
Само за да навие и свери часовниците, на Ерендира й бяха нужни шест часа. В деня, когато започна нейното нещастие, не трябваше да върши тази работа, защото часовниците бяха навити до следващата сутрин, но за сметка на това трябваше да изкъпе и да преоблече баба си, да измие подовете, да сготви за обед и да излъска кристалните съдове. Към единадесет, когато излезе да смени водата в кофата на камилската птица и да полее пустинните треволяци върху изкопаните един до друг гробове на двамата Амадисовци, тя едва устоя на силния вятър, който бе станал непоносим, но не долови в него лошото предзнаменование, че тъкмо той ще й донесе нещастието. В дванадесет тя доизлъскваше последните чаши за шампанско, когато усети лека миризма на бульон, и трябваше истинско чудо да направи, за да стигне до кухнята тичешком, без да изпотроши съдовете от венецианско стъкло.
Едва успя да свали тенджерата, готова вече да изкипи върху печката. После сложи на огъня една яхния, която отпреди беше приготвила, и използува случая, за да поседне да си почине на едно столче в кухнята. Затвори очи и после ги отвори, но в тях вече нямаше израз на умора. Залови се да прелее бульона в супника. Работеше и спеше.