— Мен не ме интересува благотворителността, а контрабандата — рече бабата.
Заслушана в разговора иззад купчината стоки, Ерендира човъркаше с пръст един чувал ориз. Изведнъж напипа някакъв конец, дръпна го и измъкна дълъг гердан от истински перли. Заразглежда го уплашено, държейки го между пръстите си като умряла змия. А в това време шофьорът отговаряше на бабата:
— Вие, сеньора, сънувате с отворени очи. Никакви контрабандисти няма.
— Ами! — рече бабата. — На мене ще ми ги разправяте!
— Потърсете ги и ще видите — подигра й се шофьорът, развеселен. — Всички говорят за тях, но никой не ги е видял.
Товарачът забеляза, че Ерендира е извадила гердана, побърза да го вземе от ръцете й и пак го напъха в чувала с ориз. Бабата реши да останат, въпреки че селището изглеждаше бедно, и повика внучката да й помогне да слезе от камиона. Ерендира се сбогува с товарача с една бърза, но искрена, истинска целувка.
Седнала на трона посред пътя, бабата почака да разтоварят техните неща. Последен свалиха сандъка с костите на двамата Амадисовци.
— Този сандък тежи като мъртвец — засмя се шофьорът.
— Двама са — рече бабата. — Затова се отнасяйте с нужното уважение.
— Бас държа, че са статуи от слонова кост — засмя се шофьорът.
Сложи сандъка с костите как да е между обгорените мебели и протегна към бабата разтворената си длан.
— Петдесет песо — рече.
Бабата посочи товарача:
— Честно и почтено си платихме на вашия помощник.
Шофьорът учудено погледна своя помощник, онзи кимна утвърдително и той се върна в кабината на камиона. Там пътуваше една жена в траур с пеленаче, което плачеше от жегата. Тогава товарачът напълно самоуверено каза на бабата:
— Ерендира тръгва с мене. Освен ако вие не заповядате нещо друго. Намеренията ми са честни.
Момичето го прекъсна уплашено:
— Аз нищо не съм казвала!
— Казвам го аз, защото на мене ми хрумна тази мисъл — каза товарачът.
Бабата го изгледа от главата до петите, без да го подценява, а просто стараейки се да измери истинската сила на желанието му.
— Аз не възразявам — рече му тя, — стига да ми платиш всички загуби, които съм понесла заради нейното нехайство. Осемстотин седемдесет и две хиляди, триста и петнайсет песо без четиристотин и двайсет, които тя вече ми изплати, или всичко осемстотин седемдесет и една хиляда, осемстотин деветдесет и пет.
Камионът тръгна.
— Ако имах такъв куп пари, щях да ви ги дам, повярвайте ми — каза сериозно товарачът. — Момичето ги заслужава.
На бабата й хареса решителността на момчето.
— Тогава ела, когато ги имаш, синко — отговори му тя със симпатия в гласа, — но сега си върви, че ако извадим сметките, ще трябва да ми платиш още десет песо.
Товарачът скочи в каросерията на камиона, който се отдалечаваше. Оттам махна с ръка на Ерендира за сбогом, но тя беше още толкова изплашена, че не му отвърна.
На същия напечен от слънцето пущинак, където ги стовари камионът, Ерендира и баба й скалъпиха нещо като палатка от парчета ламарина и останки от персийски килими. Постлаха си на земята две рогозки и спаха не по-лошо, отколкото в голямата къща — докато слънцето не си намери пролуки в покрива и не опари лицата им.
За разлика от всеки друг път, тази сутрин бабата се залови да нагласи Ерендира. Гримира лицето й в гробовен стил, както беше на мода през нейните младини, а накрая й сложи изкуствени клепки и превърза косите й с панделка от органдин, като същинска пеперуда на главата й.
— Ужасно изглеждаш — призна тя, — но мъжете са големи простаци по отношение на жените.
Още преди да са ги видели, и двете различиха стъпките на две магарета по коравата земя на пустинята. По заповед на баба си Ерендира се излегна върху рогозката, също като начеваща актриса преди вдигането на завесата. Подпирайки се на епископския жезъл, баба й излезе от палатката и седна на трона да чака двете магарета.
Беше пощаджията. Нямаше повече от двайсет години, макар че службата го беше състарила, и носеше кафеникава униформа, гамаши, коркова каска и военен пистолет на патрондаша. Яхнал беше по-хубавото магаре, а другото, не толкова едро, натоварено с платнените чували, водеше за оглавника.
Като минаваше покрай бабата, махна й с ръка за „добър ден“ и щеше да продължи пътя си, но тя му направи знак да хвърли поглед в палатката. Момчето спря и видя Ерендира, излетната на рогозката, с погребалния грим и по рокля с морави ширити.
— Харесва ли ти? — попита го бабата.
Пощаджията чак тогава разбра какво му предлагат.
— На гладен стомах не е лоша — усмихна се той.
— Петдесет песо — рече бабата.