— Не опитахте ли да надникнете през ключалката, мис Плендърлит? — попита Джап.
— Не, не опитах — отвърна замислено Джейн Плендърлит. — Не ми дойде на ум. Но и да бях опитала, щях ли да видя нещо? Та нали ключът щеше да е вътре?
Невинният поглед на широко отворените й очи се сблъска с погледа на Джап. Поаро едва забележимо се усмихна.
— Постъпили сте съвсем правилно, мис Плендърлит — каза Джап. — Предполагам, не сте имали основания да допускате, че приятелката ви е склонна към самоубийство?
— О, не.
— Да сте оставала с впечатление, че е разтревожена или смутена от нещо?
Настъпи продължителна пауза, преди момичето да отговори:
— Не.
— Знаехте ли, че тя притежава пистолет?
Джейн Плендърлит кимна утвърдително.
— Да, имаше го от Индия. Държеше го в едно чекмедже в стаята си.
— Да… Имаше ли разрешително?
— Предполагам. Не знам с положителност.
— А сега, мис Плендърлит, бихте ли ми казали всичко, което знаете за мисис Алън? Откога я познавате, кои са другите й близки и познати, въобще всичко.
Джейн Плендърлит кимна утвърдително.
— Познавах Барбара от пет години. Запознах се с нея по време на едно пътуване в чужбина, по-точно в Египет, когато тя се връщаше от Индия. Аз пък бях работила известно време в британското училище в Атина и бях решила да посетя за няколко седмици Египет, преди да се прибера. Заедно пътувахме по река Нил. Запознахме се, сближихме се и решихме, че сме си симпатични. Аз тъкмо тогава търсех съквартирантка, с която да си разделим разходите за наемането на апартамент или малка къщичка. Барбара беше сама и решихме, че ще можем да съжителстваме.
— И наистина ли успяхте?
— Напълно. Всяка една от нас си имаше собствени приятели. Барбара имаше вкус към светските прояви, а моята среда беше — как да ви кажа — по-артистична. Така всъщност отношенията ни се развиха по-добре.
Поаро кимна.
— А какво ви е известно за семейството на мисис Алън и въобще за живота й, преди да се запознаете?
Джейн Плендърлит сви рамене.
— Всъщност не знам много. Ако не се лъжа, моминското й име е било Армитидж.
— А за съпруга й какво знаете?
— Струва ми се, че не е бил от хората, за които е могла да пише на близките си с гордост. Останах с чувството, че много е пиел. Умрял година или две след сватбата. Имала е и дете, дъщеричка, която починала на тригодишна възраст. Барбара не обичаше да говори за съпруга си. Ако си спомням добре, омъжила се за него в Индия, когато била на седемнадесет години. Сетне отпътували за остров Борнео, в една от тези местности, прокълнати от Бога. Тъй като темата й бе неприятна, никога не съм й задавала въпроси.
— Известно ли ви е мисис Алън да е имала някакви финансови затруднения?
— Не. Сигурна съм, че не.
— Някакви дългове или нещо от този род?
— О, не! Напълно съм уверена, че не е имала подобни проблеми.
— Сега ще ви задам още един въпрос, мис Плендърлит, и се надявам, че ще ме разберете правилно. Мисис Алън имаше ли си приятел или приятели?
— Беше сгодена и предстоеше повторно да се омъжи. Надявам се, че този отговор ви удовлетворява — отвърна хладно Джейн Плендърлит.
— Как се казва мъжът, за когото е била сгодена?
— Чарлз Лейвъртън Уест. Депутат е от някакъв район в Хемпшир.
— Тя отдавна ли го познаваше?
— Малко повече от година.
— А от колко време е била сгодена с него?
— От два… не, от три месеца.
— Известно ли ви е да са се карали?
Мис Плендърлит поклати глава.
— Не. Щях да бъда много изненадана, ако се беше случило такова нещо. Барбара не беше от хората с нагласа за кавги.
— Кога видяхте, мисис Алън за последен път?
— Миналият петък, преди да замина в провинцията за уикенда.
— А тя в града ли възнамеряваше да остане?
— Да. Смяташе да излезе с годеника си на разходка в неделя, ако съм запомнила добре.
— А самата вие къде прекарахте уикенда?
— В Лейдълс Хол.
— Как се казват хората, на които гостувахте?
— Мистър и мисис Бентинк.
— И се разделихте с тях тази сутрин?
— Да.
— В такъв случай, тръгнала сте си много рано, така ли?
— Да. Мистър Бентинк ме взе с колата. И той стана рано, защото трябваше да бъде в града преди десет часа.