— Да, разбирам — кимна Джап. Всички отговори на мис Плендърлит бяха ясни и убедителни.
Поаро също зададе въпрос.
— Какво е мнението ви за мистър Лейвъртън Уест?
Момичето сви рамене.
— Това има ли значение?
— Може би няма, но бих искал да науча какво мислите за него.
— Не съм мислила много за него. Млад е, на не повече от тридесет и една или тридесет и две години. Амбициозен. Добър оратор. Човек, желаещ да пробие.
— Това са силните му страни. А недостатъците?
— Как да ви кажа — замисли се за малко мис Плендърлит. — Според мен е твърде обикновен. Идеите му не са дотам оригинални. Отгоре на всичко е и малко надут.
— Това не са особено големи недостатъци, mademoiselle — отвърна с усмивка Поаро.
— Така ли мислите? — в гласа й имаше лека ирония.
— Възможно е вие да ги приемате за недостатъци — отвърна й Поаро и я погледна. Стори му се, че тя реагира с известно недоумение. — Мисис Алън обаче вероятно е разсъдила иначе.
— Напълно сте прав. Барбара го намираше за чудесен и го приемаше за такъв, за какъвто той се мислеше.
— Обичахте ли приятелката си? — попита любезно Поаро.
Забеляза как тя стисна коляното си с ръката, положена върху него, и как лицето й се стегна. При все това отговорът й не издаде никакви чувства.
— Познахте. Обичах я.
— Още един въпрос, мис Плендърлит — намеси се Джап. — Не сте ли се карали с нея? Между вас двете не са ли съществували недоразумения?
— Никакви.
— Дори и във връзка с годежа й?
— Не, разбира се. Радвах се на нейното щастие.
— Известно ли ви е мисис Алън да е имала някакви врагове? — попита след кратка пауза Джап.
Този път Джейн Плендърлит не побърза да отговори. Когато го направи, гласът й се бе изменил съвсем леко.
— Какво имате предвид под „врагове“?
— Например хора, които биха се облагодетелствали от смъртта й.
— О, не. Това е смехотворно. Пък и доходите й бяха твърде малки.
— Кой би могъл да ги наследи?
В гласа на Джейн Плендърлит се появи лека изненада.
— Знаете ли, наистина нямам представа. Не знам и дали въобще е правила завещание.
— А да е имала врагове в някакъв друг смисъл? — бързо продължи Джап. — Да е имало хора, които я мразят?
— Не вярвам някой да е могъл да я мрази. Тя бе едно много нежно и добро същество, винаги готово да помогне на другите. Бе наистина чаровна и обичлива.
Хладнокръвният й дотогава глас за пръв път се промени. Поаро кимна с разбиране.
— Да обобщим — каза Джап. — Мисис Алън в последно време е била в добро настроение и не е изпитвала финансови затруднения. Била е сгодена и щяла скоро да сключи щастлив брак. Не е съществувало нищо, което да я подтикне към самоубийство. Правилно ли съм разбрал?
— Да — отговори Джейн след кратко мълчание.
Джап се изправи.
— Моля да ме извините. Трябва да поговоря с инспектор Джеймсън.
Излезе от стаята.
Еркюл Поаро остана насаме с Джейн Плендърлит.
Глава трета
Настъпи няколкоминутно мълчание.
Джейн Плендърлит стрелна дребния мъж с очи, но след това впери поглед пред себе си и не каза нищо. При все това присъствието му предизвикваше у нея съвсем определено нервно напрежение. Тялото й бе неподвижно, но не и отпуснато. Когато най-сетне Поаро наруши мълчанието, самият звук на гласа му сякаш я накара да почувства облекчение. Последвалият му въпрос бе зададен със спокоен делничен глас.
— Кога запалихте камината, mademoiselle?
— Камината ли? — гласът й бе разсеян. — Веднага след като се прибрах у дома тази сутрин.
— Преди да се качите на горния етаж или след това?
— Преди.
— Разбирам. А тя навярно вече е била заредена? Или се наложи вие да го направите?
— Беше заредена. Трябваше само да й драсна една клечка.
В гласа й се появи леко нетърпение. Очевидно го бе заподозряла в желание да си чеше езика. Може би той всъщност правеше именно това.
— Останах с впечатлението, че в стаята на приятелката ви има само газова камина — продължи Поаро.
Джейн Плендърлит отговори механично.
— Тази е единствената камина с въглища. Всички останали са газови.
— Навярно за готвене също използвате газ?
— Струва ми се, че днес всеки използва газ за тази цел.