— Ти си възхитителна, а характерът ти в близко бъдеще ще се равнява на красотата ти.
Синджън се обърна към Александра:
— Добре е, че Дъглас не чу. Тони внимава с хвалбите и импулсите. Държи се просто отлично.
— Нищо ли не ти убягва?
Синджън се сепна.
— Разбира се, но това е важно, Алекс, много важно… На Дъглас му трябва помощ, за да разбере всеки един човек напълно. — Тя се изкикоти като малко момиченце: — Тази Джулиет е абсолютна глупачка. Чудя се дали е също толкова глупава, колкото е надута. На Дъглас му се искаше да издърпа ушите повече на нея, отколкото на мен.
— Не му обръщай внимание — каза Александра. — Хубавите жени винаги му правят впечатление.
Синджън я погледна строго.
— Сега пък ти се държиш като глупачка.
— Не говори глупости. Мислиш ли, че ще можем да оставим Джулиет на майка ми и на леля Милдрид и да отидем до фермата Брандърлей?
— Искрено се надявам.
Но не успяха да се измъкнат. Два нескончаеми часа Александра слуша разказите на Джулиет за всичките й завоевания по време на сезона в Лондон. Най-накрая Джулиет се обърна към Мелисанда, която разглеждаше един от пръстите на Тони:
— Разбирам, че сте далеч от мисълта да имате сезон, лейди Ратмор. Трябва да сте щастливи, че сте си намерили съпруг след толкова много опити.
— Да, вярно е — каза Тони тъжно. — Само я погледнете. Като вещица е, толкова стара, с дълги зъби. Трудно ми беше да я взема от „рафта“, бе толкова навътре и нависоко. Трябваше да използвам цялата си решителност, за да стигна до нея. Дори и сега се опитвам да я убедя да си слага чаршаф на главата, за да щади чувствителността си. Ожених се за нея от съжаление. Предполагам, че и другите мъже я съжаляват, защото и от трийсет фута разстояние се побъркват и полудяват.
Александра се изненада, когато видя Мелисанда да хапе палеца му, а после леко да търка бузата си в дланите му. След това обърна очи към Дъглас, който представляваше олицетворение на учтив благородник, със скръстени ръце, облегнат на камината. Тай местеше погледа си от Джулиет към Мелисанда и Александра. Лицето му бе безизразно или поне Александра не можеше да забележи нищо. Сравненията й този момент предизвикаха само голямо униние. Беше време да се направи нещо, а не само да седи като пън.
Александра се надигна и протегна ръка на Джулиет.
— Моля да ме извините, но трябва да погледна какво става с вечерята. Ако нещо ви е нужно, не се колебайте да го поискате. Добре дошли в Нортклиф.
Тя излезе от стаята и почувства, че лицето на свекърва й е станало тъмночервено от яд. Алекс бе излъгала: не искаше да отиде при мисис Пийчъм. Знаеше добре, че готвачът ще приготви вечерята колкото и да е аскетична, въпреки че ще мърмори.
Тя отиде в градината, където бяха поставени всички гръцки статуи. Паркът бе в безобразно състояние. Трябваше да говори с Дъглас — нужно й беше разрешението му, за да заповядва на градинарите, тези мързеливи глупаци. Имаше един особено красив розов храст, който се задушаваше от бурени. Александра не се поколеба, тъй като роклята и бе стара и не съвсем предизвикателна според Дъглас. Тя коленичи и започна да плеви. Скоро взе да си тананика. Почувства се спокойна. Забрави за Джулиет, успя дори да забрави свекърва си.
Започна леко да ръми. Почвата омекна още повече и тя копаеше и скубеше, спокойна и изящно наведена. Не се интересуваше от водата, която се стичаше по носа й.
Най-накрая розовият храст бе освободен. Сякаш пламна пред очите й. Цветовете станаха по-червени и по-големи, а листата по-зелени и пищни.
Тя приседна на колене и се усмихна.
— Господи!
Все още засмяна, тя се обърна и видя Дъглас, надвесен над нея с притворени очи и с ръце на хълбоците.
— Здравей! Не е ли чудесно. Колко по-весел стана и по-здрав на вид.
Дъглас погледна към проклетия розов храст и видя, че е вярно. После се обърна към мръсната си жена, косата й бе клюмнала и слепнала по челото от дъжда.
— Хайде, време е да се преоблечем за вечеря.
— Как ме откри? — попита тя, като се изправи и избърса почернелите си от мръсотия ръце в роклята.
— Разбрах от Мелисанда. Каза ми, че докато рисува, ти като че ли караш нещата да растат. Имам сума ти градинари. Няма нужда да се цапаш така.
Тя го погледна строго и той се засмя.
— Градинарите те мамят. Тези красиви градини не са пипани от твърде дълго време. Ужасно е.
— Ще говоря с Данверс.
— Той ли е главният градинар?
— Не, той е моят иконом. Не е тук в момента. Баща му е болен и той отиде при него в Коутмаут.
— Главният градинар носи отговорност, милорд.
— Чудесно, можеш да говориш със Старт, когато поискаш. Кажи му, че съм ти разрешил. Сега ела, трябва да се оправиш.