— Нали знаете, госпожице — казва ми той, — за да ги счупят в камъните. Заради костния мозък.
Пиша с молива в бележника:
Ха, ха, ха.
Минете към момента точно преди да ми свалят бинтовете, когато една жена — говорен терапевт, ми казва, че трябвало да коленича и да благодаря на Господ, дето ми е оставил езика — цял и невредим. Седим в мрачния й кабинет. Стоманеното бюро, което ни разделя, запълва половината от него, а терапевтката ме учи как вентрилоквистите карат куклите си да говорят. Нали разбирате, вентрилоквистът не може да ви позволи да видите как устата му мърда. Той не може да използва устните си, затова изговаря думите, като притиска езика към небцето си.
Вместо прозорец терапевтката има плакат с котенце, свряно сред спагети, а под него пише:
Наблягай на Положителното.
Тя казва: ако не можеш да възпроизведеш определен звук, без да използваш устните, замести го с подобен. Така казва тя. Например използвай звука „тъ“ вместо звука „фъ“. Контекстът, в който го използваш, ще позволи да те разберат.
— Добре е да поддържаш торма — казва терапевтката.
Поддържай торма тогава, пиша аз.
— Не — казва тя. — Повтори.
Гърлото постоянно ме боли и е пресъхнало, дори и след като цял ден съм пила милиони течности със сламка. Белезите, набръчкани и лъскави, обвиват невредимия ми език.
— Добре е да поддържаш торма — казва терапевтката.
— Гнггбр джс гфгвввджг стгм — казвам аз.
— Не, не така — казва терапевтката. — Не го правиш правилно.
— Сфлггрс енгг фсрржжс нгоррг? — питам аз.
— Не, и така не е правилно — казва тя.
Поглежда часовника си.
— Дгрри а гмждгга грр — казвам.
— Трябва много да се упражняваш, но имаш много време — казва тя. — А сега пак.
— Джрогиер фи фкгоеур мфомейнф фсфд — казвам аз.
— Браво! Чудесно! — възкликва тя. — Видя ли колко е лесно?
Пиша в бележника с молива:
Я заеби.
Минете към деня, в който разрязаха бинтовете.
Не знаеш какво да очакваш, но всичките лекари, сестри, стажанти и санитари, портиери и готвачки в болницата се изредиха да надникнат през вратата. Ако ги изловиш, излайваха „Честито!“, а ъгълчетата на устите им, разтворени в замръзнала блудкава усмивка, трепереха. Пульовци. Така ги наричам. А аз отново и отново и отново вдигах все същата картонена табела, която им казваше:
Благодаря.
А после избягах. Стана, след като пристигна новата ми лятна рокля от памучен креп от „Еспри“. Сестра Катрин цяла сутрин се въртя около мен с маша за къдрене, докато косата ми не се превърна в купища букли — същинска сметанова глазура, огромна фризура, отвличаща вниманието от лицето. После Еви донесе гримове и гримира очите ми. Сложих си пикантната нова рокля и направо изгарях от нетърпение да започна да се потя. Цяло лято не бях виждала огледало, или пък ако бях виждала, така и не бях разбрала, че това в него съм аз. Не бях виждала още полицейските снимки. Когато Еви и сестра Катрин приключиха, казах:
— Йаа ихгхм иссхясс нгхокка.
— Моля? — казва Еви.
— Но ти току-що обядва — казва сестра Катрин.
Ясно, никой не ме разбира.
— Егггхте ссмн дмгдингна — казвам.
И Еви ми отговаря:
— Да, твоите обувки са, но нищо няма да им стане.
А сестра Катрин:
— Не, още нямаш поща, но можем да пишем на затворниците, след като подремнеш, мила.
Тръгнаха си. И. Аз излязох — сама. И. Колко ли страшно може да е лицето ми?
А понякога, когато си осакатен, това работи в твоя полза. Всички онези хора с пиърсинг, татуировки, клейма и нарочно направени белези… Искам да кажа: вниманието си е внимание.
Когато излизам за първи път, ме обзема чувството, че съм пропуснала нещо. Просто цяло едно лято изведнъж беше изчезнало. Всички онези партита покрай басейни, излежаване на носа на покрити с метални люспи моторници. Ловене на слънце. Намиране на мъже с кабриолети. Сякаш всички пикници, мачове по софтбол и концерти някак си са се смалили до няколко снимки, които Еви ще прояви чак към Деня на благодарността.
Навън светът е самото пъстроцветие след бялото с бяло в болницата. Минава под дъгата. Вървя към супермаркета и пазаруването ми се струва игра, на която не съм играла от съвсем мъничка. Тук са всичките ми любими маркови продукти, всички онези цветове — френска горчица, „Райсарони“, „Топ Реймън“, всичко се опитва да привлече вниманието ти.