— Позиращо момиче, ти си толкова ужасно грозно! Слон ли ти е седнал на лицето или какво?
Гласът на Бранди — едвам чувам какво казва. В този миг аз просто обожавам Бранди. Всичко в нея е прекрасно, като да си красива и да се гледаш в огледалото. В Бранди мигом разпознавам царствената си сестра. Единственото и едничкото, за което си струва да живея.
— Кгттиссстте гнг нзктвгхха — отговарям, и стоварвам ледената мокра пуйка в скута на терапевтката. Десет кила мъртво месо я приковават към коженото й въртящо се кресло.
Все по-близо по коридора сестра Катрин крещи:
— Ехооо!
— Мрйвгн вси еджаай агг — казвам аз и изкарвам терапевтката в креслото й в коридора. — Джгнд уйнк см фдо дендв.
Терапевтката ми се усмихва и ми казва:
— Няма защо да ми благодариш, това ми е работата!
Монахинята пристига с мъжа и системата му — нов мъж без кожа или със смачкано лице или постоянно озъбен, мъж, идеален за мен. Единствената ми истинска любов. Моят деформиран, осакатен или разяден от болест Прекрасен принц. С когото ще живея дълго и нещастно. Моето отвратително бъдеще. Чудовищният остатък от живота ми.
Затръшвам вратата на кабинета и се заключвам вътре с Бранди Александър. Бележникът на терапевтката е на бюрото. Грабвам го.
Спаси ме, пиша и го размахвам пред лицето на Бранди. И дописвам: моля те.
Минете към ръцете на Бранди Александър. Винаги започва от ръцете й. Бранди Александър протяга длан — космата кокалеста длан, а вените по ръката й са прищипнати и притиснати чак до лакътя с гривни във всевъзможни цветове. Сама по себе си Бранди Александър така променя стандартите за красота, че нищичко не може да изпъкне. Дори и вие.
— Е, момиче — казва Бранди. — Кажи какво е станало с лицето ти?
Птиците.
Пиша:
Птиците. Птиците го изкълваха.
И започвам да се смея.
Бранди не се смее. Тя казва:
— Какво би трябвало да значи това?
Аз продължавам да се смея.
Карах по автострадата — пиша.
И продължавам да се смея.
Някой стреля с пушка трийсети калибър.
Куршумът откъсна цялата ми долна челюст.
И не спирам да се смея.
Дойдох в болницата — пиша.
Не умрях.
Смея се.
Не можаха да ми пришият челюстта обратно, защото чайките я изкълваха.
И спирам да се смея.
— Момиче, имаш ужасен почерк — казва Бранди. — А сега ми кажи и останалото.
И аз се разплаквам.
Останалото, пиша, е, че трябва да ям бебешка храна.
Не мога да говоря.
Нямам кариера.
Нямам дом.
Годеникът ми ме заряза.
Никой не ме поглежда.
Най-добрата ми приятелка съсипа всичките ми дрехи.
И продължавам да плача.
— Какво още? — пита Бранди. — Кажи ми всичко.
Едно момченце, пиша.
Едно момченце в супермаркета ме нарече страшилище.
Очите в цвят „Горяща боровинка“ гледат право към мен така, както никои очи не са ме гледали цяло лято.
— Възприятията ти съвсем са се изкривили — казва Бранди. — Говориш само за минали гадости.
— Не можеш да градиш живота си върху миналото или настоящето — продължава тя.
— Трябва да ми разкажеш за бъдещето си — казва.
Бранди Александър се изправя на своите сандали капани от златно ламе. Върховната кралица изважда инкрустирана с камъни пудриера от чантичката си, отваря я и поглежда в огледалото.
— Тая терапевтка — произнасят графитените устни, — говорната терапевтка се държи толкова тъпо в такива ситуации!
Издутите, накичени с гривни мускули по ръцете на Бранди ме настаняват в креслото, все още загрято от задника й, и тя ми протяга пудриерата, за да погледна вътре. Вместо с пудра е пълна с бели капсули. На мястото на огледалото има снимка в едър план на Бранди Александър — усмихната и страхотна.
— Това е „Викодин“, миличка — обяснява тя. — Медицинската школа на Мерилин Монро, където всяко лекарство в достатъчни количества лекува всяка болест. — Бръкни и си вземи — подканя ме тя.
Ефирна и вечна богиня, Бранди ми се усмихва от снимката над море от болкоуспокояващи. Така се запознах с Бранди Александър. Така намерих сили да не продължа да живея както преди. Така намерих куража да не събирам старите парчета.