— Нито думичка! — прошепва Бранди в ухото на Сет. — Само да си проговорил, и в Сиатъл ще те направя на Харви Стенобойния.
Граничарят казва:
— За да ви допусна в Съединените щати, трябва да ми представите паспортите си, моля.
Бранди облизва устни, лъскави и мокри. Очите й са влажни и блестят. Брокатеният й шал се плъзга надолу и разкрива деколтето й. Тя поглежда граничаря и казва:
— Бихте ли ни извинили за момент?
Тя се обляга назад и стъклото на Сет се вдига с бръмчене.
Огромните торпеда на Бранди вдишват дълбоко, после издишват.
— Без паника — казва тя и отваря червилото си. Издува устни за целувка в огледалото за обратно виждане и прокарва червилото по ръба на огромната си графитена уста. Толкова силно трепери, че трябва да го крепи и с другата си едра длан.
— Мога да ни вкарам обратно в Щатите — казва тя, — но ще ми трябва презерватив и бонбонче за освежаване на дъха.
Иззад червилото тя казва:
— Бъба-Джоун, бъди добричка и ми подай естрадермите, ако обичаш.
Сет й дава бонбончето и презерватива.
Тя казва:
— Чакайте да позная колко време му е нужно, за да изтече в гъза му едноседмичен товар сок за мадами.
Затваря червилото и додава:
— Попий ме, моля те.
Подавам й салфетка и пластир с естрогени.
Глава пета
Върнете се към един ден пред универсалния магазин „Бръмбах“, където карат хората да спрат, за да погледат как нечие куче вдига крак на сцената, изобразяваща Рождество Христово — включително мен и Еви. После кучето сяда, претъркулва се по гръб, облизва собствения си тромав гъз, миришещ на куче, и Еви ме сръчква с лакът. Хората ръкопляскат и хвърлят пари.
После влизаме в „Бръмбах“, пробваме червила на опакото на ръцете си и аз питам:
— Защо кучетата се ближат?
— Защото могат да се стигнат — отвръща Еви. — Не са като хората.
Това става точно след като сме убили осемчасовия ден в училището за манекени в разглеждане на кожата си в огледала.
— Еви, изобщо не се самозалъгвай — казвам!
В училището за манекени изкарвах що-годе сносни оценки само защото от Еви по-зле нямаше накъде. Тя носеше червила в цветове, които бихте очаквали да видите около основата на пенис. Слагаше толкова сенки, че бихте я помислили за опитно животинче, върху които се тества продуктът. Само от лака й за коса над Академия за манекени „Тейлър Робъртс“ има дупка в озона.
Това беше много преди моята злополука, когато си мислех, че животът ми е толкова хубав.
В магазина „Бръмбах“, където си убивахме времето след часовете, целият девети етаж е зает от мебели. Наоколо са изложбените стаи: спални, трапезарии, всекидневни, кабинети, библиотеки, детски стаи, семейни стаи, порцеланови бункери, сервизни помещения, всичките отворени навътре към магазина. Невидимата четвърта стена. До една — идеални, чисти и застлани с килими, пълни с изискани мебели, осветени с локални прожектори и твърде много лампи. Бял шум излиза от скрити тонколони. Покрай стаите купувачите се нижат по застланите с избелял линолеум пътеки, минаващи между стаите и слабо осветените островчета, които изпълват средата на етажа — ложи за разговори и холови гарнитури, подредени на групи върху килими, с подходящо подово осветление и фалшиви растения. Тихи островчета от светлина и цвят в мрака, гъмжащ от непознати.
— Също като снимачна площадка — казваше Еви. — Декорчета, готови за заснемане на следващия епизод. Публиката в студиото те гледа от тъмното.
Клиентите се разхождаха напред-назад, а ние двете с Еви се изтягахме на розово легло с балдахин и се обаждахме от мобилния й телефон, за да ни прочетат хороскопите. Сгушени върху тапицирано с туид канапе, гризяхме пуканки и гледахме сапунени сериали на скъп цветен телевизор. Еви дръпваше фланелката си, за да ми покаже поредната обица на пъпа си. Запретваше ръкава на блузата си и ми показваше белезите от имплантите.
— Много е самотно в истинската ми къща — ще каже тя. — И ми е гадно, че не се чувствам достатъчно истинска, освен ако хората не ме гледат.
Тя обяснява:
— В „Бръмбах“ не търся усамотение.
Вкъщи, в моя апартамент, е Манъс с неговите списания. Списанията с гей порно, които купувал заради работата си, както твърдеше. Всяка сутрин на закуска ми показваше лъскави снимки на пичове, които си духаха сами. Превити, с лакти, изнесени зад коленете, и изпружили вратове така, че да се задавят със себе си, всеки от тях потънал в своята малка затворена верига. Можете да се обзаложите, че всеки мъж на света се е пробвал да го направи. А после Манъс ми казваше: „Ето какво всъщност искат мъжете“.