Къщата, кафявият диван във всекидневната и креслата — всичко си е все същото, само дето баща ми е облепил с големи хиксове от изолирбанд отвътре стъклата на всички прозорци. Колата на мама не е паркирана отпред, където я държат обикновено. Заключена е в гаража. На входната врата е монтирано тежко резе, което не си спомням отпреди. На портата има голяма табела „Зло куче“ и по-малка табела, че къщата е оборудвана с алармена система.
Когато пристигам вкъщи, мама ми маха да влизам бързо и ми казва:
— Не се приближавай до прозорците, Бучице. Тази година престъпленията от омраза са се увеличили с шейсет и седем процента в сравнение с миналата.
Тя казва:
— След като се стъмни, опитай се да внимаваш сянката ти да не пада върху щорите и да не се вижда отвън.
Тя готви вечерята на светлината на фенерче. Когато аз отворя фурната или хладилника, тя веднага се паникьосва, изблъсква ме с тяло и затваря вратичката.
— Заради лампата вътре — пояснява тя. — Антигей насилието се е увеличило с над сто процента за последните пет години.
Баща ми се прибира и паркира колата половин пряка по-нататък. Ключовете му тракат по новото резе, докато мама стои като истукан на кухненската врата и ме задържа. Ключовете престават да тракат и баща ми почуква на вратата — три пъти бързо и после два пъти бавно.
— Той чука така — казва мама, — но все пак погледни през шпионката.
Баща ми влиза, като се оглежда нащрек през рамо към тъмната улица. Минава кола и той казва:
— Ромео Танго фокстрот, шест-седем четири. Бързо, запиши го.
Мама го записва в бележника до телефона.
— Марка? — пита тя. — Модел?
— Меркурий, син — казва той. — Самур.
— Внесено е в протокола — казва мама.
Казвам им, че май пресилват нещата.
И баща ми отвръща:
— Не омаловажавай тормоза, на който сме подложени.
Минете към това колко голяма грешка беше да се прибера вкъщи. Минете как Шейн би трябвало да види това — колко са се смахнали нашите. Баща ми изключва лампата във всекидневната, която включих. Завесите на витражния прозорец са дръпнати и забодени с карфици по средата. Те знаят коя мебел къде стои в тъмното, но аз се блъскам във всеки стол и ръб на маса. Събарям на пода бонбониера — тряс, и майка ми изпищява и се просва на кухненския линолеум.
Баща ми излиза иззад канапето, зад което клечеше, и казва:
— Не трябва да придиряш на майка ти. Очакваме всеки ден да ни нападнат.
Мама крещи от кухнята:
— Камък ли беше? Нещо гори ли?
А баща ми се провиква:
— Не натискай копчето на алармата, Лесли. Още една фалшива тревога и ще трябва да започнем да си плащаме за тях.
Сега разбирам защо са сложили фарове на прахосмукачките. Първо събирам счупени стъкла в тъмна тъмница. После питам баща си за бинтове. Стоя и не помръдвам с порязаната ръка на сърцето и чакам. Баща ми излиза от тъмното и носи спирт и бинтове.
— Ние сме във война — казва той. — Всички ние от риплигите.
РИПЛИГ. Родители и приятели на лесбийки и гейове. Знам, знам, знам. Благодаря ти, Шейн.
Казвам:
— Че вие дори нямате право да членувате в РИПЛИГ. Вашият син гей е мъртъв, така че той не се брои. — Това звучи доста оскърбително, но аз кървя! — Извинявайте — казвам.
Бинтовете са стегнати, а спиртът смъди в тъмното. Баща ми казва:
— Семейство Уилсън сложиха емблема на РИГТЛИГ в двора си. Две вечери по-късно някой влязъл с кола в двора им и сгазил всичко.
Нашите нямат емблема на РИПЛИГ.
— Махнахме нашата — казва баща ми. — Майка ти има залепен стикер на РИПЛИГ на бронята, затова държим колата й в гаража. Нашата гордост от брат ти ни изкара на първа страница.
Майка ми се обажда от тъмното:
— Не забравяй за семейство Брадфорд. Подхвърлиха горящ плик с кучешки лайна на верандата им. Те спели — цялата им къща е можело да изгори само защото закачили дъгоцветно знаме на РИПЛИГ в задния си двор — разказва мама. — Даже не в предния двор, а в задния!
— Омразата — казва баща ми — е навсякъде около нас, Бучице. Знаеш ли го?