— Хайде, войници — казва мама. — Време е за хапване.
За вечеря има някакво ястие от готварската книга на РИПЛИГ. Вкусно е, но само Господ знае как изглежда. На два пъти си събарям чашата в тъмното. Посипвам скута си със сол. Колчем си отворя устата, нашите ми шъткат. Мама пита:
— Чу ли нещо? Това отвън ли беше?
Питам шепнешком дали си спомнят какъв ден е утре. Само да проверя дали си спомнят под цялото това напрежение. Не че очаквам торта, свещички и подарък.
— Утре — казва татко. — Разбира се, че знаем. Тъкмо затова сме се изнервили като котараци.
— Искахме да поговорим с теб за утрешния ден — казва мама. — Знаем какви чувства храниш все още към брат си и мислим, че ще е хубаво за теб, ако излезеш с нашата група на парада.
Минете към поредното смахнато, гнусно разочарование, очертаващо се на хоризонта.
Минете на това как съм пометена от тяхната огромна компенсация, огромното им покаяние за това как преди толкова много години баща ми крещеше:
— Не знаем какви срамни болести влачиш в тая къща, господинчо, но тази нощ си намери друго място да спиш!
Те наричат това строга любов.
Това става на същата маса в трапезарията, на която мама каза на Шейн:
— Днес се обадиха от кабинета на доктор Питърсън. — И после ми нареди: — Върви в стаята си да почетеш, млада госпожице.
И на луната можех да отида, и пак щях да чуя крясъците им.
Шейн и нашите бяха в трапезарията, а аз — зад вратата на спалнята си. Дрехите ми, повечето от дрехите ми за училище, бяха проснати навън да съхнат. Вътре баща ми каза:
— Господинчо, това твоето не е ангина и искаме да знаем къде си хойкал и какви си ги вършил!
— Ако бяха наркотици, все щяхме да го понесем — каза мама.
Шейн не каза и думица. Лицето му все още беше лъскаво и изрязано от белези.
— Тийнейджърска бременност — казва мама, — и това щяхме да понесем.
Нито думица.
— Доктор Питърсън — продължи тя. — Той каза, че има само един-единствен начин да се заразиш с тази болест в гърлото, но аз му казах: не, не нашето дете. Не ти, Шейн.
Баща ми се обади:
— Обадихме се на треньора Лъдлоу и той каза, че си зарязал баскетбола преди два месеца.
— Утре трябва да отидеш в общинския здравен отдел — каза мама.
— А довечера — додаде татко — да те няма тук.
Баща ни.
Тези същите хора, които са толкова добри, мили и грижовни и сега го вземат толкова навътре, тези същите хора, намерили себе си и личното си удовлетворение в битката на предната линия за равенство, лично достойнство и равни права за мъртвия им син — това са същите хора, които чух да крещят през вратата на спалнята ми:
— Не знаем какви срамни болести влачиш в тази къща, господинчо, но довечера си намери друго място да спиш.
Спомням си как исках да изляза да си събера дрехите, да ги изгладя, да ги сгъна и да ги прибера.
Дай ми някакво чувство за контрол.
Светкавица.
Спомням си как входната врата просто се отвори и затвори — не се затръшна. Лампата в стаята ми светеше и виждах само отражението си в прозореца. Когато я угасих, видях Шейн, застанал точно пред прозореца. Гледаше ме. Лицето му беше цялото накълцано и обезобразено като във филм на ужасите, тъмно и твърдо от гръмналия лак за коса.
Дай ми ужас.
Светкавица.
Доколкото знаех, той никога не беше пушил, но запали клечка и я поднесе към цигарата в устата си. После почука на прозореца.
— Хей, пусни ме да вляза — каза той.
Дай ми отричане.
— Хей, студено е — каза той.
Дай ми пренебрежение.
Запалих лампата в спалнята и вече виждах само себе си в прозореца. После дръпнах пердетата. Никога повече не видях Шейн.
Тази вечер с угасените лампи, с дръпнатите завеси и заключената врата, когато Шейн го няма и е останал само призракът му, аз питам:
— Какъв парад?
И татко отговаря:
— Ще демонстрираме с РИПЛИГ.
И искали и аз да демонстрирам с тях. Искали да седя тук в тъмното и да се преструвам, че се крием от външния свят. Някакъв изпълнен с омраза непознат щял да ни нападне в нощта. Някаква извънземна смъртоносна полова болест. Харесва им да мислят, че ги е страх от някакъв хомофоб фанатик. Те за нищичко не са виновни. Искат да мисля, че аз трябва да изкупвам нещо.
Не аз изхвърлих онзи флакон с лак за коса. Аз само угасих лампите в спалнята. После в далечината завиха пожарни. Зад пердетата ми заиграха оранжеви отблясъци и когато станах да погледна какво става, видях как дрехите ми за училище горят. Увиснали сухи на въжето за пране, добре проветрени. Рокли, пуловери, панталони и блузи — всички те пламтяха и се разпадаха по вятъра. Само за няколко секунди всичко, което обичах, изчезна.