— Ох, горкичкото ми.
И тогава Манъс се разревава. Манъс Кели, последният човек, който има право на това, плаче.
Става ми гадно.
Минете към деня, когато кожните калеми зарастват, но дори и тогава тъканта има нужда от подкрепа. Дори и да зараснат така, че да приличат на груба, недодялана челюст, трябва ти челюстна кост. Без мандибула меката маса от тъкан, колкото и да е жива и жизнеспособна, може просто да се реабсорбира.
Точно тази дума използват пластичните хирурзи.
Реабсорбира.
В лицето ми, сякаш съм просто сюнгер, направен от кожа.
Минете към плачещия Манъс и наведената над него Бранди, която му гугука и гали сексапилната му коса.
В багажника има чифт бронзови бебешки обувки, сребърен спиртник, картина на пуйка, направена от макарони, залепени за картон.
— Знаеш ли — подсмърча Манъс и търка под носа си с опакото на ръката, — в момента съм друсан, така че мога да ти го кажа. — Манъс поглежда наведената над него Бранди и мен, клекнала в калта. — Първо — казва Манъс — твоите родители ти дават живот, твоя живот, но после се опитват да ти пробутат своя.
За да ти направят долна челюст, хирурзите отчупват части от пищялните ти кости заедно с прикрепената към тях артерия. Първо оголват костта и я извайват направо върху крака ти.
Другият начин е хирурзите да отчупят няколко други кости, вероятно от дългите на ръцете и краката ти. Вътре в тях има мек, порьозен костен мозък.
Тази дума използват хирурзите, пише я и в книгите.
Порьозен.
— Майка ми — казва Манъс — и новият й съпруг (майка ми много се жени) току-що купиха вила в Боулинг Ривър, във Флорида. Хора, по-млади от шейсет, не могат да купуват имоти там. По закон.
Гледам Бранди, която все още е майката орлица — коленичила, тя отмята кичурите коса от челото на Манъс. Гледам урвата под нас. Малките сини светлинки във всички къщи са хората, гледащи телевизия. Светлосиньо „Тифани“. Валиумово светлосиньо. Хора в плен.
Първо най-добрата ми приятелка, а сега и брат ми се опитват да ми отмъкнат годеника.
— Ходих им на гости за Коледа миналата година — разказва Манъс. — Вилата на мама е на осмата Полянка и страшно си я харесват. Целият възрастов стандарт в Боулинг Ривър е шибан. Майка ми и моят пастрок съвсем скоро навършиха шейсет и са младоци. Докато бях там, всички тия дъртаци ме зяпаха, все едно крада кола.
Бранди облизва устни.
— Според възрастовия стандарт на Боулинг Ривър — казва Манъс — аз още не съм се родил.
Трябва да отчупите достатъчно големи парчета с кървав костен мозък. Онова, порьозното. После вкарвате тези парчета и отломки от кост в меката тъканна маса, присадена на лицето ви.
Всъщност не го правите сами — хирурзите го правят, докато спите.
Ако парчетата са достатъчно близо едно до друго, те оформят фибробластите и се свързват една с друга. Пак дума от книгите.
Фибробласт.
Това също отнема месеци.
— Майка ми и мъжът й — разказва Манъс, седнал в отворения багажник на своя „Фиат Спайдър“ на върха на Роки Бът. — Най-големият подарък, който ми подариха за Коледа, беше една увит в хартия кашон колкото мощна стереосистема или широкоекранен телевизор. Поне това се надявам да е. Може да бъде какво ли не, но бих предпочел това.
Манъс спуска единия си крак на земята, после и другия. Изправя се и се обръща към пълния със сребро фиат.
— Но не — продължава той. — Подариха ми ей този боклук.
Манъс, с неговите командоски кубинки и военни дрехи, изважда от багажника голям тумбест сребърен чайник и гледа тлъстото си отражение върху изпъкналата страна.
— Целият кашон — казва той — е пълен с тия боклуци и скъпоценности, които никой не иска.
Също както аз метнах кристалната табакера на Еви по камината, Манъс замахва и запокитва чайника в мрака. Над урвата, в мрака и светлините на предградията, чайникът отлита толкова надалеч, че не можеш да го чуеш как издрънчава на земята.
Без да се обръща, Манъс се пресяга и пак награбва нещо. Сребърен свещник.
— Това е моето наследство — казва той. Свещникът, запокитен със замах в мрака, се преобръща безшумно така, както си представяте, че летят спътниците.
— Знаеш ли — Манъс грабва блещукаща шепа халки за салфетки, — че родителите ти са нещо като Господ. Разбира се, обичаш ги и искаш да знаеш, че ги има, но всъщност никога не ги виждаш, освен ако не поискат нещо.