Уговорих среща на всички преследващи части край новата каменна чешма в дола на „Понорите“. Не разполагахме с време. Пътят до там беше около четири километра и трябваше веднага да тръгнем. Тримата милиционери взеха автомати, председателят въоръжи с пушки партийния секретар, председателя на ТКЗС-то и още трима-четирима смелчаци. На мен и на геолога даде револвери.
Тръгнахме по една прохладна пътека, между гъсти храсти, които после изчезнаха и пътеката закривуличи край един поток с надвесени скали като стрехи над него. По пътя геологът още веднъж разказа подробно за странния хвърчащ апарат и за хората, които бе видял. Всички слушаха и мълчаха. Не зная дали вярваха на приказките му или смятаха, че преувеличава от страх, но съществуваше опасност. Диверсантите се бяха появили, затова крачехме внимателно, стискахме в ръце оръжията си и бяхме готови за стрелба.
Изпратихме един разузнавач напред, а от двете ни страни и зад потока дебнеха други мъже. Мълчахме. Бях подтиснат, но любопитството притъпяваше чувството ми за страх.
На уреченото място при чешмата заварихме десетина милиционери в пълно бойно въоръжение, с две леки картечници и бомби на коланите си. Милиционерският лейтенант козирува и каза, че носят портативен радиопредавател и щом обградим самолета, ще съобщи незабавно да долетят два хеликоптера — те бяха кацнали на една полянка в края на гората, отсам селото.
— И така — каза лейтенантът, — нямаме време за губене. Вие ли видяхте пръв диверсантите? — обърна се той към геолога, който разтревожен отвърна:
— Всъщност аз не зная дали са диверсанти или…
— И аз не зная! — прекъсна го лейтенантът — Но изпълнявам дълга си. Ако не се страхувате, вървете до мен. Трябва да ги открием и обградим. После ще се оттеглите!
— А не… защо? — възрази Панев.
— Е, не е чак толкова необходимо, но и за вас ще има работа!
Той се разпореди и няколко групи милиционери и цивилни тръгнаха тихо и предпазливо по разни посоки към мястото, където предполагахме, че е кацнал апаратът. Аз вървях на две крачки зад лейтенанта и геолога. Да си призная, страхът ми растеше. Можех спокойно да се оттегля и да чакам някъде долу, но бях любопитен да видя всичко с очите си.
Хладна беше гората. Дремеше. Листата висяха заспали, не летяха и птици, само чувах понякога тъпите удари на кълвач. Трепвах, когато над главата ми прелетяваше нещо така тихо, сякаш то бе безтелесно, но се успокоявах, като забелязвах щръкналата рунтава опашка на катеричка.
— Наближаваме — прошушна Панев, като избърса потта от челото си.
Ослушах се. Тишина. Край мене и напред пристъпваха милиционери и въоръжени цивилни, но не чувах никакъв шум от стъпки. Като че ли хората не докосваха земята, а имаха под нозете си въздушни възглавници.
— Стойте! — каза пак геологът. — Най-напред да разузнаем, а?
Лейтенантът веднага се съгласи. Той направи знак на хората си да бдят неподвижни, а сам тръгна след геолога. Последвах ги и аз. Ние вървяхме приведени между дърветата, катерехме се по полегатия хълм, обрасъл с гора, и когато наближихме да излезем на една равнина, запълзяхме. Ослушвахме се и пак безшумно се придвижвахме, като внимавахме да не настъпваме сухи клонки и листа. Допущах, че необикновеното летящо тяло и екипажът му са заминали, но забелязах нещо необичайно: лейтенантът и геологът замръзнаха на мястото си. Някаква сила ги беше приковала, стояха залепени зад две дебели дървета, приличаха на сраснали с дънерите чужди тела. Изправих се с тях и видях зад гората поляна, обградена с разхвърляни ниски скали. На нея лежеше огромен сребрист диск без врати и прозорци. Хора нямаше. Сред тревата, изпъстрена с жълти, червени и сини горски цветя и гора отдясно, това огромно тяло изглеждаше като мираж, появил се ненадейно. Как беше кацнало тук?
— Едва ли са диверсанти — прошепна лейтенантът. — Невероятно е, но все пак обяснението може да бъде само едно… Вижте! — прекъсна се сам той.
Една част от бронята на сребристия похлупак се надигна като мигач. Откри се четвъртит отвор, като че ли ни погледна гигантско око. Там се появиха две същества. Аз и досега мисля, че те ни бяха видели по някакъв начин и затова излязоха. Бяха облечени в сребристи костюми и скафандри от стъклена материя. Не виждах лицата. Но съвсем приличаха на земни хора, поне по очертанията на тялото, по ръцете и краката. Стори ми се, че са еднакви на ръст, високи и тънки като тополи. Не разменихме нито дума с лейтенанта, само се спогледахме. Геологът явно се вълнуваше и възбуден прошепна: