— Нали ви казах…
Той млъкна, защото от странния диск долетя мелодичен глас и прокънтя из цялата гора, като че ли някакво чудовище говореше от скрита пещера. Съществата сложиха ръце на кръста си. Това ме учуди. Дърветата добре ни прикриваха и аз си казах още веднъж, че непознатите знаеха за нашето присъствие и подсказваха навярно мирните си намерения.
Радистът, който лежеше над нас и малко встрани, викна с висок шепот:
— Другарю лейтенант, какво да предадем на хеликоптерите?
— Не бързайте! — обърна се кратко лейтенантът, без да променя позата си. — Няма да потрябват!
Тъкмо сега се случи най-неприятното. Гласът на радиста, изглежда, стресна някого от нашите въоръжени хора, които се придвижваха и дебнеха от всички страни и той гръмна. Случайно ли или пък му се беше сторило, че е дадена заповед — не зная. Гърмежът отекна самотен и грозен, удари се в скалите, те го поеха и ехото го върна по-гръмък и страховит. Съществата неспокойно се озърнаха, поколебаха се и изтичаха към вратата. Тя се затвори миг след като те изчезнаха в нея. Лейтенантът размаха ръце и гневно извика:
— Кой стреля? Защо? Кой заповяда? Тези хора, изглежда, не са земни и…
— Гледайте! — прекъсна го поривисто геологът и го сграби за рамото.
В същия миг аз смаян и недоумяващ извиках:
— Какво е това?
Взирах се към въздушния кораб и тръсках главата си, исках да се събудя. Но не беше сън. Корабът се топеше. Това чувство имах най-напред. Всяка секунда странното тяло ставаше все по-прозрачно, губеше се като облак, погълнат от синьото небе, и там, където той бе преди няколко мига, се откриваше бездънната прозрачност на небето. Но корабът не се издигаше. Той просто се топеше или по-право въздухът го поглъщаше и аз ясно виждах зад него гората, скалите и облаците. Геологът стоеше до мен, беше го обхванала някаква треска и той трепереше като отбрулен лист. Аз се хванах за рамото му и едва не изгубих съзнание.
Описах тази история на един виден наш физик. Уверих го, че всички, които стреляха, бяха видели странното тяло тъкмо така да се стопява и да изчезва, като че ли то самото се обърна на нищо, погълнато, както въздухът незабелязано поглъща облака. Бяха изчезнали и хората. Разказах му, че само след минута ние всички се събрахме на поляната, тичахме като обезумели насамнататък, гледахме нагоре, опитвахме се да хванем с протегнати ръце нещо, което не съществуваше, и приличахме на хора, изгубили разсъдъка си…
Отговор не получих, но един ден в канцеларията на училището влезе слаб човек с посребрени коси и чанта в ръка. Той се представи — беше ученият, на когото писах. Не искаше да остане нито минута, а ме хвана под ръка и ме повлече към горската поляна, където се беше явило, а после изчезнало летящото тяло.
По пътя още веднъж подробно му разказах всичко.
— Странно, странно! — повтаряше той. — Аз позвъних и на геолога Панев, вие бяхте така любезен да ми дадете телефонния му номер. Имахме две срещи и той също ми описа появяването и изчезването на въздушния кораб и на хората. Хм! Невероятно! Все пак нека най-напред да видя с очите си!
Поляната беше гола и пуста, но на едно огромно кръгло пространство тревата и цветята бяха като смазани, едва се надигаха. Ученият обикаляше съсредоточено, навеждаше се, погалваше смазаните треви и счупените храсти тук-там, седна до един строшен камък и дълбоко се замисли.
— Най-напред предположих, че това е халюцинация — каза той уморен.
— Не, разбира се! — отвърнах аз. — Всичко беше реално. Ето, там стоеше лейтенантът, зад онези дървета бяхме тримата, там радистът, а там…
— Да се мисли за такава масова халюцинация е изключено — продължи ученият. — Все пак всичко е станало тъкмо така, както го описвате. Даа, има следи, че на поляната е лежало огромно тяло. Дори този камък е строшен и е малко забит в земята, забелязахте ли?
— Забелязах! Но какво се е случило? Къде изчезна летящото тяло според вас? — попитах с желание да намеря обяснение на загадката.
Ученият наведе глава и я задържа с две ръце, като подпря лакти на коленете си. Не се засмя нито веднъж, имаше вид на уморен човек, облечен малко небрежно, защото може би винаги беше вдълбочен в себе си и малко внимание обръщаше на външността си. Най-после вдигна глава и попита:
— Знаете ли какво? Предполагам нещо! Не! Уверен съм!
— В какво?
— Дошли са същества от далечна планета, от друга звездна система.
— Всички още тогава предполагахме, че е така — казах аз. — Но как? И къде изчезнаха?