Докато Окса си припомняше окуражителните думи, едри капки дъжд меко запляскаха по лондонския тротоар, който с всяка крачка я приближаваше към новия й колеж.
— Да, бе! Точно днес небето няма да ми се види по-ведро… — измърмори тя в мрачно настроение.
— ОКСА!
Окса се обърна. Едно момче, придружено от родителите си, тичаше към нея с блеснали от радост тъмносини очи.
— Гус! Охо! Ти ли си? — изненада се развеселена Окса.
— Я не се подигравай! — отвърна Гус, изглеждайки я от глава до пети. — Не знам дали си се видяла в огледалото, но и аз не мога да те позная… Окса Полок в плисирана пола — добави момчето и прихна.
— Густав Беланже с костюм и вратовръзка! — влезе в неговия тон Окса. — Я само виж на какво приличаш! Във всеки случай така си много готин. Никак не е лошо!
— Ще го приема за комплимент — реши Гус и отметна назад дългите си кестеняви кичури. — И ще забравя, че стягат на макс тия ризи с техните глупави яки…
— Първо си разхлаби вратовръзката и няма толкова да приличаш на удушен! — пошегува се Окса, като го оглеждаше.
След ценния съвет двамата приятели вдигнаха чантите, които бяха захвърлили на тротоара при бурната среща, и продължиха заедно по пътя към колежа, разговаряйки оживено.
— Е, как я караш? — попита Гус с грейнало лице. — Все пак цяла седмица не сме се виждали!
— Супер съм! — започна Окса също така радостно. — Имам си плисирана пола, нали знаеш, че ми беше голямата мечта… А забеляза ли сивите ми супермодерни чорапки? — и допълни присмехулно: — Направо се чудя как съм живяла досега без такива чорапки! Пък вкъщи е пълна лудница. Трябва да отвориш поне трийсет кашона, за да си намериш нещо. Иначе си е окей! Обожавам квартала!
— И аз… Напуснахме Франция толкова набързо, та още не мога да осъзная, че съм тук! Мястото е тотално изумително, направо връх на екзотиката според мен. Все едно сме пропътували хиляди километри и сме на другия край на света.
Пиер Беланже, бащата на Гус, се включи в проекта още щом старият му приятел Павел отвори дума и скоро двамата щяха да открият прословутия френски ресторант, за който мечтаеха от години. Няколко дни преди това семейство Беланже първи преминаха през Ламанша и се настаниха на една от съседните улици, съвсем близо до китайския квартал.
— Хубаво, надявам се да сме в един клас! — продължи Гус.
— Ти пък! — каза Окса. — Та нали, ако не сме, аз ще вдигна скандал. Или пък ще разиграя хистерична криза! Ще се завъргалям по пода с пяна на уста, ще си кокоря очите и ще хапя по прасеца всеки, който ме доближи.
— Не се и съмнявам! — възкликна Гус през смях. — И униформата не може да те промени. Още не си опитомена…
Като чу това, Окса му се нахвърли зачервена и се престори, че го души.
— Неблагодарник! След всичко, което направих за теб! Никога няма да разбереш момичетата! — ругаеше тя и го разтърсваше като крушово дърво.
— А ти си луда за връзване! — не й остана длъжен Гус, превивайки се от смях. — Пълна откачалка!
— Нищо не мога да направя по въпроса, то си ми е вродено — защити се Окса и вдигна рамене, за да подчертае колко е безсилна. — Семейство Полок са буйни, знаеш го много добре. То ни е по руска линия… Добре, да речем, че ще се въздържа от скандал и хистерична криза. Искам само да сме в един клас, за бога!
4
Колежът „Свети Проксим“
Тежките крила на огромния дървен портал бяха широко отворени. Пред великолепния сводест вход, който водеше към павирания двор, двама охранители с бомбета поздравяваха колежаните и техните семейства. Гус и Окса преминаха колебливо през преддверието. Погледите се насочиха към тях. Група девойки ги задържаха повече върху Гус, коментираха и се побутваха с лакти. За кой ли път вече Окса не можеше да не забележи, че където и да минеше Гус, момичетата спираха да бъбрят и се обръщаха да го изгледат. Без съмнение, омаяни от чара му… Момчето смутено се усмихна и прекара длан по косите си. Двете приятелчета продължиха нататък и оставиха против волята си семействата им да се присъединят към групата родители в дъното на двора.
— Супер… Първобитната е още тука… — промърмори един колежанин, но достатъчно високо, за да го чуят новодошлите.
— Коя? — попита го Окса.
Момчето, което бе произнесло тези думи, я огледа внимателно. Руси къдрави коси обрамчваха озареното му от големи кафяви очи лице.
— Здрасти! Казвам се Мерлин Поакасе — заприказва ги то и церемониално им подаде ръка. — Как сте? Нови ли сте?